ГРЪМОВЕРЖЕЦЪТ-ТИКВА

 

Беше поредният скучен ден на работа. Николай нямаше търпение да се прибере вкъщи и...да продължи да скучае. Пандемията беше ужасна, най-вече защото траеше дълго време. В началото бе поносимо. Прибираше се вкъщи, изкъпваше се, и се отдаваше на гастрономически удоволствия до късно. Когато му омръзна да яде и да се налива, започнаха културните наслади - изчете всички книги, които бе планирал да изчете, но все нещо го спъваше, изгледа всички филми, които не бе изгледал, и написа няколко стихотворения и десет разказа. Хареса му. Не бе писал от пет или шест години и отново изпита радостта от създаването на истории, светове, преплетени съдби, сладки и горчиви или сладко-горчиви животи.

Николай изпита всичките тези неща, но уви - липсваха му сексуалните удоволствия. Разведе се със съпругата си преди пандемията, а след това не можеше да намери жена. По-точно можеше, но бе предпазлив и не искаше да рискува. Автосексуалните му занимания го успокояваха донякъде...

 

Накратко - той бе разочарован от всичко в живота си, както бяха и повечето хора. Само писането и четенето го спасяваха от лудостта, която имплицитно се опитваше да нахлуе в душата му. И той пишеше и четеше. Само че историите му започваха да се изчерпват, и Николай се чудеше откъде да намери вдъхновение, при положение, че държавата беше затворена...

Един ден виното му свърши. Обади се на свой приятел, който му даде номера на негов познат, продаващ алкохол. Уговориха се на следващия ден Николай да вземе виното.

 

Тази вечер щеше да опита новото вино. Пусна телевизора с чаша в ръка. Виното беше тежко, но хубаво. Отпи една глътка и запали цигара. Отново досадните новини за Ковид! Но предпочиташе тях пред глупавите риалити шоута и турски сериали, с които бе пълна програмата по другите канали. Същите стари муцуни, същите глупости за новозаразени и излекувани и непрестанно мърморене за неспазване на мерките. Толкова се ядоса, че изпи първата чаша на екс, но му дойде байгън. Закашля се и отиде да пийне малко вода. Седна на масата и пак си сипа вино. На екрана се появи едър тип с неприятна физиономия и започна да говори:

–            Справяме се много добре. Работим постоянно. Ставаме в 7 часа, знаете ли вие какво е това?! Някои тулупи спят до обяд и после ми пишат постове! Мрънкат, мърморят. Да се оплакваме – това е типично българска работа! Вместо да се свърши нещо. И от какво – парковете ли са празни, градинките ли са празни...Тука е много либерално! В Европа са много по-строги мерките...

   Нервите на Николай се опънаха до скъсване. Изгълта и втората чаша вино на екс, изсмука цигарата на три дълги дръпвания, загаси я и наля още вино. Трябваше да го изтърпи, защото не можеше да търпи турски сериали, а тишината понякога може да е убийствена.

–            Значи, на последно място в Европа сме по смъртност! И на последно по брой новозаразени за денонощие! Справяме се чудесно просто, от това по-добре няма накъде. Магазините са пълни, аптеките са пълни. Безработицата е много по-голяма в Европа. Националният дълг е нисък. Всичко това се случва, защото се работи здраво! Не се спи до обяд, като някои тулупи. Има ли обикновеният българин представа въобще кой съм аз...

 Последните думи изкараха Николай от дрямката, която го налягаше, защото прозвучаха като гръм от небесата, а нещо мигновено просветна в същото време и за малко да го ослепи. Николай почувства, че стъклата на прозорците му се спукаха и домът му остана оголен, облаци изпълниха небето, мълнии проблеснаха

 

  АЗЗЗ....АЗЗЗЗ...АЗЗЗЗ....АЗЗЗЗЗ

 

Продължаваше да кънти и гърми в главата на Николай, и той затвори очи. Имаше нещо опияняващо в този глас-гръмотевица, който бе тъй мощен, чист и покоряващ. Караше всичко живо да се подчинява. И то бе подчинено.

Бедният, ощетен от Ковид-пандемията човек, отвори очи. Кабинетът, в който се намираше едрият тип, бе изчезнал. Зад него се разстилаха само небеса и мрачни, но вълшебни облаци. Типът бе препасан с бяла туника, а от костюма му не бе останал и помен. Огромна брада опасваше челюстта му. Косата му бе станала дълга и къдрава. Той отвори уста, но вместо думи, оттам излязоха гръмотевици, които удряха Николай.

 

 ТУЛУП....ТУЛУП...ТУЛУП...

 

Николай се уплаши и пак затвори очи. Тресеше се от респект към съществото. Когато набра кураж да отвори очи, видя десницата на брадатия мъж високо двигната, а в нея святкаше величествено гигантска светкавица. Тя бе хиляди пъти по-мощна от останалите, които раздираха небесата. Николай остана зашеметен от случващото се. По-голямо зрелище не бе виждал. То запълваше всичките му нужди – физически и духовни. Можеше да гледа това всеки ден и по цял ден. Нищо друго не му бе необходимо. Нито книги, нито филми, нито музика.

Гръмотевиците отново излязоха из устата на съществото.

 

ТУЛУП....ПОКЛОНИ СЕ!

 

Николай мигом се свлече на колене. Светкавиците изпълваха Вселената, изпълваха и вътрешния свят на всеки човек. От тях Николай се почувства невероятно – почти блажен. Бе готов на всичко, за да гледа всеки ден това зрелище. И да – вече щеше да става в 7, а не в 8, както досега. Защото бе важно да се става в 7.

Отруденият човечец бе разтресен от ослепителна светкавица, последвана от най-шумния и благословен гръм.

 

ТУЛУП....БЛАГОДАРИ! БЛАГОДАРИ, ТУЛУП...

 

Николай почувства радост и щастие – за първи път в живота си. Целуна пода и изрече тихо: Благодаря ти! Благодаря, Гръмовержецо!

 

И в този миг светкавиците и гръмотевиците изчезнаха, всичко добиваше нормалния си облик, но за стотна от секундата, на мястото на прекрасната рунтава глава се появи хелоуинска тиква.

Телевизорът бе изключен. Николай погледна бутилката с вино и се усмихна Утре щеше да поръча още от него.

 

 

 

 

 

Интересно кой е Гръмовержецът? Боко-тиквата или българският Тулуп Ра /няколко букви изпуснах умишлено, за да не се разминем с известното египетско божество/?
А може би е извънземен. А Николай е прав да ненавижда турските сериали. След българските те са най-скучни.

За ББ става дума. Имахме задача да напишем нещо за древногръцката митология и да го свържем със съвременността. Те реших да се помайтапя малко с господин Тулуп номер 1( до вчера беше номер1 де) .

Подозирах, че е така.