Опит за завършване на незавършеният роман на Димитър Димов "Роман без заглавие"

 Седнаха на масата, разположена в трапезарията. Двамата мъже – спасител и спасен, изпиха по един коктейл, докато чакаха жените. Проведоха кратък разговор, състоящ се от общи приказки. След малко Адриана и Мария се върнаха в трапезарията. Домакинята донесе бутилка отлежало червено вино и наля. Червенко продължаваше да  гледа с възхищение и благодарност Адамов срещу себе си затова, че спаси живота му, а последният, преметнал крак връз крак, запалил една от английските си цигари, се взираше в Адриана за кратко, и беше раздвоен. Тази жена бе загадка за него. Да, тя бе богата и разглезена ( глезла ли бе всъщност? ), ала нямаше нищо общо с жените от този тип. „Има нещо твърде специфично в нея“, мислеше Адамов, не бе глупава и повърхностна, но и преди бе срещал богати наследнички, които се отличаваха с остър и бърз ум, както и склонност към задълбочени размишления. Тя пропиляваше живота си, определено. Но защо го правеше? Пресищане от удоволствия, разбира се. Безпътица. Може би не знаеше какво да прави с живота си. Нямаше цели и амбиции, а това уморява, уморява безкрайно, а когато нещо те уморява безкрайно, то започва неимоверно да ти тежи. Няма нещо по-тежко от скуката, и по-убийствено. А скуката, особено, когато продължава по-дълго, може да доведе до...Адамов мигом пропъди тази мисъл от главата си. Изгони я, защото му се стори непоносима, конкретно за Адриана. Не би била толкова ужасна, ако ставаше дума за друг човек.  Не можеше да допусне мисълта с нея да се случи нещо лошо. Тогава разбра, че е влюбен в нея, и на мига се презря за това. Намрази се, заради това прекрасно същество до него, дребно, мило, грижовно и всеотдайно. Най-добрата жена на света. И Адамов я обичаше от цялото си сърце. Обърна глава към нея и си повтори наум няколко пъти, че я обича, че не може да живее без нея, че тя е целият му свят, но след секунда изруга наум. Дръпна от цигарата няколко последователни пъти – дълги, дълбоки всмуквания, след което я загаси. Отпи нервно от виното. Кого заблуждаваше той? Да, когато съзерцаваше Мария, сърцето му се вълнуваше по необичаен начин, знаеше, че ще се ожени за нея и,че я обича, но в същото време не смееше да погледне към Адриана, защото знаеше каква буря от емоции ще го връхлети, ще го отнесе, ще го погълне и пренесе в чувствена вселена – различна от познатата му досега – вселена, обагрена с най-ярките цветове на божествената еротика, която носеше в себе си и компонентите на нестихваща любов. Не, той знаеше, че влечението му към нея не бе просто плътско, макар в началото да бе тъкмо такова. Разбра го, когато го прониза болка, допускйки, че с нея може да се случи нещо лошо. Огромно усилие му костваше да седи привидно спокоен, разкъсван от чувствата между Адриана и Мария. Наблюдаваше разговора между двете жени, като по-често се вглеждаше в годеницата си, много рядко към Червенко, чийто благодарствен поглед усещаше върху себе си като кацнала досадна конса муха, и още по-рядко към Адриана, защото дори един мимолетен поглед към нея го изпълваше със сладките сокове на безумна похот. Искаше да я гледа постоянно, и със страхотно усилие на волята не го правеше. Затвори очи, отпусна се на стола, и си наложи да не мисли за нищо, просто да изпразни главата си от мисли. Постепенно изкуственият диалог между двете скъпи му на сърцето жени, състоящ се от още по-изкуствени и дразнещи комплименти, се отдалечи като ехо, и той забрави за проблемите си. Върна се назад, когато бе млад и всичко бе просто и ясно. Липсваше му малкият Цветан, тъй далечен от Рири ( усмихна се при спомена как Мария му лепна този прякор – мъжки вариант на името Пипи, защото за нея бе силен като героинята на Астрид Линдгрен ), и по-точно неговият светоглед, необременен от сложности. Нямаше амбиции и цели, единствената грижа бе играта с момчетата до късно. Живот като на останалите хлапетии. Игра и тук-таме някоя пакост. Спомни си и първото любовно увлечение по момиче. Зоя. Дълга черна коса, огромни бадемови очи, от които бликаше доброта и искреност, дълбоки трапчинки на бузите, които го зашеметяваха, когато се усмихнеше. Бе щастливец, защото тя му отвърна със същото. Всички жени му отвръщаха, защото бе хубав. Като се замисли повече, осъзна, че всъщност животът му не бе бил особено труден – с лекота получаваше всичко, което поиска. Упоритостта и борбеният му дух спомагаха за това, но бе постигал победите сравнително лесно. Осъзна, че най-много му липсваше чистотата. Не че сега я нямаше, но с напредването на годините, тя бе заглушена от навлизащите в душата му мрачни мисли, породени от наблюдението на трагизма в живота на хората. Удивляваше го как сами си усложняваха житейския път до степен на трагико-драматичност. Това го тормозеше, защото по природа бе милостив и състрадателен. Спасителният му пояс бе връщането към детската чистота, в която се потапяше винаги, когато се сблъскаше с тъгата по света, а и когато не можеше да реши собствен проблем. Сега случаят бе такъв. Страшно му тежеше дилемата – Мария или Адриана. Обичаше и двете. Но не можеше да бъде с двете.

    Отвори очи и вдигна глава. Всички погледи бяха вперени в него. Усети хладна длан върху своята.

     - Добре ли си? - попита Мария.

     - Да, нищо ми няма. Не се притеснявай.

     - Изглеждате блед – глухо каза Адриана. - Сигурен ли сте, че се чувствате добре?

      Адамов я погледна. Толкова бе прекрасна в разтревожеността си за него. Сърцето му учести ударите си. Зелените й очи минаваха през тялото му, изпълвайки го с безумната си, дивашка фосфорна страст, тъй сладко засилена от притеснението си. Душата му затрептя и се обля от радост. 

     - Да – отвърна той. - Сигурен съм. Просто се отнесох. Какво изпуснах от разговора?

     - Нищо особено – обади се Червенко . - Сестра ми слуша с голямо удоволствие за Вас. Годеницата Ви не спира да Ви хвали. Тя е много мила.

     - Благодаря Ви – скромно отговори Мария.

     - Чудим се дали изобщо имате недостатъци?... – вметна Адриана иронично, но не искаше да прозвучи така.

Мария не разбра, че тези думи се отнасят за Адамов и хвърли яден поглед на съперницата си.

    - Какво искате да кажете? – възпитано и спокойно попита тя, ала в гласа й се прокраднаха нетърпеливи нотки.

    - Че годеникът Ви е много добър човек – въздъхна уморено домакинята. – Всичките жертви, които е правил и прави...в кръвта му е. Да се жертва.

   Адамов направи асоциация с думата „жертва“ и нещо го жегна остро. Да, той се бе жертвал, особено на работното си място. Предчувстваше, че ще направи още една жертва. И по-точно – че той самият ще жертва някого заради собственото си щастие. Или заради  задоволяване на първичните си животински инстинкти... Знаеше кого ще принесе на олтара за заколение. Не му се искаше и още се бореше със себе си. Отново хвърли поглед на Адриана. Как го измъчваше тази жена с безподобната си красота, която изпиваше жизнените му сили...тъй нежни и коварни. Наложи си пак да погледне русокосият ангел до себе си. Той я познаваше най-добре и сега видя – беше уплашена и разстроена. Само той го забелязваше или поне така мислеше. Тя бе наблюдавала всичко между него и Адриана – разговорът в сладкарницата, когато присъстваше и фабрикантът, после и разговорът в колата на път за вилата. Усетила бе всичко и бе напрегната, защото виждаше накъде вървят нещата. Адамов се прокле наум. Не можеше да причини това на годеницата си. Не трябваше, той не бе такъв. Не изневеряваше. Но тази Адриана... Адамов не издържа и стана:

     - Извинете ме – рязко каза той, - къде е тоалетната?

     - На горния етаж, по коридора и вляво – рече Адриана. – Какво Ви е?

     - Нищо ми няма. Задушно е, ще отида да се освежа.

    Мария понечи да хукне след него, но реши, че ще бъде глупаво. Червенко доближи устни до ухото на сестра си, докато Адамов се изкачваше по стълбите:

      - На този етаж също има тоалетна – съвършено тихо произнесе той . – Защо го прати горе?

    Адриана не отговори. Дори не гледаше към него. Погледът й бе непроницаем. Червенко, пак със закъснение, се сети, че горната тоалетна бе близо да стаята на сестра му. Тя кроеше нещо, определено. И той се сети какво. Обърна се към чистото, невинно изражение на Мария, и се ядоса. Отново доближи уста до ухото на сестра си:

      - Желая да поговорим насаме! Веднага!

    Тя го изгледа смразяващо, ядосана от заповедническия му тон, и преди да попари надеждите му за разговор насаме, той се изправи:

      - Със сестра ми трябва да си кажем няколко думи. Моля да ни извините!

    Докато Мария успее да реагира, тях вече ги нямаше.

    В кухнята Червенко започна:

     - Моля те, недей. – умоляващо произнесе. – Знам какво си намислила, но недей. Те са толкова мили, и любезни, и добри! Ще разбиеш живота им. Не го заслужават! Няма ли други хора, с които да се занимаваш?

     - Държиш ми сметка, така ли? – укори го сестра му. - За нищо. Какво съм си наумила, според теб, братко?

     - Знаеш много добре какво! Ала недей!

   Настъпи мълчание. Адриана се бе подпряла на плота до мивката, и гледаше през прозореца. Бе абсолютно неразгадаема за брат си. Не знаеше какво си мисли, само се надяваше да се откаже от намеренията си. От друга страна, той харесваше Мария и страшно много му се искаше двамата с Адамов да се разделят, но не смееше да го признае и пред самия себе си.

    Адриана продължаваше да гледа през прозореца, към луната в далечината, сякаш водеше с нея мистичен разговор. На Червенко му се струваше, че са минали години, преди тя да се обърне към него.

    - Върни се при скъпата ни гостенка. Аз ще видя как е гостът ни.

    Той поиска да протестира, но унищожителният поглед на сестра му го превърна в послушно кученце, каквото бе бил винаги, и той се подчини.

 

                                                                     ***

 

   Адамов се взираше в собствения си образ в огледалото. Бе наплискал многократно лицето си със студена вода, след това бе потопил цялата си глава под силната струя от чешмата. Всичко, само за да овладее бушуващите страсти. И бе успял. Греховното сладостно опиянение от тази божествено-демонична жена, се изличаваше. Избърса лицето си с памучната кърпа. Подпря се на мивката и се загледа в хубавото си, бронзово лице. „Не“, каза си той, „Няма да стане!“. Отпусна се, усмихна се сам на себе си, дори си намигна, за да се увери, че всичко ще бъде наред. Отвори вратата, за да се върне долу, и застина...

   Отново тя. Пред него. С цялата си прелест, финес, изискани манери, съвършена снага и изпепеляващи зелени очи. Спокойствието на Адамов потъна вдън земя. Той затвори тихо вратата след себе си. Скри ръце зад гърба си и започна да свива и отпуска юмруци. Бореше се с желанието... Това силно желание, което го побъркваше.

    - Какво искате? – сухо попита той.

    - Дойдох, за да видя как сте? По-добре ли сте?

    - Да.

    - Какво Ви стана преди малко?

    - Беше ми топло, нали Ви казах. И дойдох да се наплискам с вода.

  Адриана се усмихна, а душата на Адамов се развълнува, като никога досега. Тя го хвана леко за рамото:

     - Не можете да лъжете, г-н Адамов. Не можете. И това ви прави още по...симпатичен.

     - Моля Ви, наричайте ме...Цецо.

 Въпросът в очите й го накара да поясни:

      - Рири е само прякор, който Мария измисли. Казвам се Цветан. Викайте ми Цецо.

      - Добре, Цецо. Можем ли да минем на „ти“? Много бих искала...

  Адамов замълча. Не трябваше да позволява скъсяването на дистанцията. Това щеше да ги сближи, а той не го искаше...Не го искаше ли? Изгаряше от желание да бъдат близки. Но не трябваше...Мария...о, Мария...

     - Не мисля, че е добра идея.

     - Е, щом така мислите...

     - Всъщност...добре. Нека минем на „ти“.

  Усмивката озари лицето й от ухо до ухо, а Адамов трижди се препоти, избърса се с ръкава на костюма си, и си наложи да се усмихне. Сега искаше час по-скоро да слезе долу и да седне до годеницата си и да я хване за ръката. Само и единствено с нея се чувстваше в безопасност. Веднъж само да стигне до долу и да седне до нея...щеше да е друго.

   Двамата тръгнаха по коридора. По едно време Адриана спря пред една врата и го хвана за ръкава.

   - Трябва да поговорим. Много те моля!

   - Наложително ли е? Чакат ни. Мими ще се разтревожи.

   - За няколко минутки само. Много те моля! Не ме карай да го правя, аз не се моля на хората. Често става обратното. Но сега те моля, Цецо, нека поговирм за малко!

   Адамов знаеше какво евентуално ще се случи, ако се съгласи. И виждаше пред себе си едно грозно същество, по чието тяло нямаше светлина. Знаеше как бе името му. Наричаше се „предателство“. В ума, обаче, за миг проблесна изход от ситуацията. Щяха за поговорят наистина за кратко, после той щеше да настои да се върнат долу. Да, това бе добър план.

   - Добре. Нека поговорим.

  Адриана отвори вратата. Първото, което направи впечатление на Адамов, бе огромната спалня, заемаща голяма част от помещението. Той мигом съжали, че се е съгласил, но вече бе дал съгласието си, и не искаше да нарушава дадената дума. Но наистина трябваше този разговор да приключи бързо. Адски бързо.

  Той прекоси стаята с няколко големи крачки и застана до прозореца. Не искаше да я гледа.

  - Слушам те – рече той с нетърпелив тон.

Адриана се приближи тихо зад него, толкова близо, че той усещаше топлия й дъх – дъх на райски плодове, - и не каза нищо известно време. Колко ли бе? Няколко секунди, но на него му се сториха години.

   - Знаеш ли защо те поканих?

   - Имам предположение.

   - Нека го чуя.

   - Нека аз чуя защо ме вкара в стаята си.

   Искаше да каже „в спалнята си“, но се сдържа.

   - Би ли се обърнал към мен? Искам да гледам очите ти.

  Адамов не можеше да се възпротиви. Не и тук. Не и сега. Затова се обърна, но избягвайки погледа й.

   - Приличаш на дете, извинявай, че ти го казвам. Погледни ме. Така или иначе ще го направиш...

  Искаше му се да каже „Изчезни веднага! Остави ме, сатана! С какво заслужих това, Господи!...“

  Той я погледна. Няколко мига тя го гледаше съсредоточено, после сама се обърна и започна да ходи из стаята.

   - Не искам да си мислиш лоши неща за мен – каза, - не и ти. Цял живот хората са ме мислели за чудовище. Сигурно съм точно такова. Дори съм убедена. Но не ме интересува. Не съм виновна, че така се разви живота ми. А може би съм. Това няма значение. Няма човек на този свят, който да не прави грешки. Разликата е в това, че някои грешат повече. Аз съм от тях. И грешах съзнателно. Не можех да избягам от себе си. Аз съм това, което съм. Ти също. Не можем да се променим. Или става много трудно. Знаеш ли, Цецо, аз бях...бях решила...

   - Какво?

   - ...да се самоубия! Да. Не можех повече да понасям тъпотата на битието. И не, не точно тъпотата, ами по-скоро скуката, безсмислието, безпътието...По-тежки са от най-тежкото бреме. По-трудно е теглото на безпроблемието от сто хиляди проблема. Защото вършиш нещо, имаш посока, искаш да постигнеш нещо...и това е хубаво, полезно, възпитаващо, а може би каляващо! Когато нямаш посока, когато нямаш проблеми, защото си богат и всеки проблем се убива още в зародиш, когато всичко ти е наред, това е най-страшното! Да имаш всичко е равносилно на това да нямаш нищо. Знаех, че нямам нищо, и че аз самата съм нищо. Тази мисъл ме накара да прекалявам с пиенето, цигарите и луминала. Да чуеш ясно, че отговорът на въпроса ти „Защо съм на този свят?“ остава без отговор, което ти тълкуваш като „Няма защо“, е нещо, меко казано, ужасно. И бях решила да се самоубия. Не съществуваше сила на този свят, която да ме накара да не го направя. Поне така мислех, докато...не настъпи онзи прекрасен ден, в който те видях на плажа. Видях отговора на въпроса си. И разбрах, че грешно съм изтълкувала мълчанието. Затова ходех подире ти, както Мария Магдалина подир Иисус. Вече не можех да те оставя. И никога няма да те оставя...

  Адамов стоеше задъхан, очите му бяха се насълзили, придобили съчувствена форма. Искаше му се да каже нещо, и той не знаеше какво точно, но повече от всичко му се искаше тя да говори.

 - Не мога да те оставя, Цецо! Невъзможно е вече! Ти си спасението ми. Не знам дали аз, обаче, съм твоето. Но ето – пак съм егоистична! Отново мисля само за себе си, за собственото си щастие. Но съм такава. В момента съм откровена, и ще ти кажа, че не ми пука нито за брат ми, нито за баща ми, който ми даде всичко и ме обича повече от всичко на света. Не искам да лъжа, не и теб. Мария е мило и добро момиче, но стои на пътя ми. Ако не я премахна, пътят ми свършва. Извиках те тук, за да те питам какво ще избереш ти. Мога да увъртам цяла нощ, но няма смисъл. Виждам, че не си безразличен към мен. Прости ми за това, което ще поискам от теб, но всички пътища в живота на човек водят до Изборът – съдбоносният избор. Виждам, че тя те обича, и то много силно. Въпросът е какво чувстваш ти...

  Адамов мълчеше, а сълзите се стичаха свободно по страните му. Болката раздираше всяка фибра от тялото му. Никога през живота си не бе изпитвал толкова много болка – толкова много любов. Към две жени, тъй различни една от друга, тъй чужди. Повтаряше си, че такъв избор не бе необходим, ала знаеше, че тя е права. Трябваше да реши, и трябваше да го направи сега.

  - Няма ли да кажеш нещо? – попита тя, докато сълзите се лееха свободно и по нейните бузи. – Моля те, кажи нещо!

  Адамов приличаше на смъртно ранен. Задъхваше се, плачеше и стискаше юмруци. Спомни си Мария, и как се запознаха. Целият им съвместен живот мина пред очите му. Сетне се вгледа в Адриана – богинята. Най-красивата жена на света. Страданието взе своя връх, и изчезна за миг. Сълзите секнаха. Той вдигна глава.

  - Съжалявам.  – отрони без глас, останки от някогашен жив човек.

  Адриана не показа емоция, но той знаеше, че я е убил. Тя спря да плаче и тръгна към вратата – бавни, отсечени движения на робот. Стигна до нея и я отвори, но не излезе веднага. Постоя малко – като че се надяваше, все още се надяваше нейният Господ да не я погребва. Една секунда, две, три, четири...Той бе решил. Нямаше повече какво да се направи. Пристъпи напред, когато усети лек допир по лявото си рамо.

  - Ади...

 Адриана не се обърна, но разбра, че часът й още не бе ударил. Изпита облекчение.

 - Ади... –  съвършено нежно повтори той.

Тогава тя се обърна и влезе обратно.

 

 

 

 

 

 

 

                 

 

 

Това раздвоение съставлява сърцевината на душата, както за мъжете, така и за жените. Но ти си го предал по блестящ начин. Поздравявам те!

Радвам се, че ти е харесал финала. Препоръчвам ти да прочетеш романа на Димов, ако не си. Много е добър!

Благодаря ти, че ми го препоръча!