Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.11.2020 22:34 - ЩЕТИ
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 282 Коментари: 3 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

  Груби беше мой добър приятел. Това е прякорът му. Казваше се Антон. Лепнахме му това прозвище на младини, защото никога не бе мил в отношенията си с другите. Дори към нас. Ние поне си го знаехме, че е такъв и не му се сърдехме. Да те поздрави- абсурд! Говоренето му често преминаваше в ръмжене, ние се заливахме от смях, ала тези, които не го познаваха се ядосваха, дори някои го псуваха, той им показваше средни пръсти и се стигаше до бой. Тогава вече не бе смешно. Груби бе огромен мъж, с добро сърце и вроден...страх! Всъщност, не бе вроден, появи се по-късно. Когато бе на 20 баща му почина и тогава се появи страхът! Колосален страх от всякакви болести. Често мислеше, че е болен. А по-здрав човек от него не бях виждал. Обаче този страх...от него се пораждаше агресията. На моменти ми ставаше жал за него. Той имаше психически проблем, и не можехме да му помогнем. Никой не можеше.

  Дойде пандемията от коронавирус и светът буквално полудя. Сещате се какво стана с Груби. Излишно е да споменавам, че маската не слизаше от лицето му, а кожата на ръцете му бе цялата в ранички от 30 пъти дезинфекциране на ден и 50 пъти миене със сапун. Носеше и ръкавици. Беше трудно за семейството му, защото си бе диктатор по душа, и ги караше да вършат същото като него. Без маски не искам да ви виждам!, гърмеше мощният му басов глас, когато се случваше да се видим за малко на улицата. И аз бях изнервен. Гледай си работата, Груби!, отвръщах му аз. Ковидчанче ли си ти, или педерастче?!, питаше ме той. И не дочака да му отговоря, а каза, че Ковидчанинът е обожател на вируса, а оттам е и педераст. Прекаляваш, Груби! Сложи си маската тогава, настръхна той. Мамка му и маска, нося я на работа по осем часа, да не съм луд и навън да я нося! Вирусът е навсякъде, Красимире!, вирусът е навсякъде, във въздуха. Маската....маската сложи! Ти си се побъркал, приятелю!Имаш нужда от помощ! Новини не гледаш ли?!, рече той. Гледах, но спрях, Груби! Говорят глупости! Не са глупости, подскачаше той на педя от земята, а маската му се откачи от лявото ухо. Аааах, по дяволите!Как ще я сложа сега, с мръсни ръце! Ти си виновен, глупак. Трябва да си почистя ръцете, преди да я сложа пак. Я ела тука. Бръкни в десния джоб на якето ми, има шишенце с дезинфектант, да ми сложиш малко на дланите. Чакай! Не пипай шишенцето с мръсни ръце! Гледах го с ококорени, обезумели очи. Исках да го ударя. Да му счупя носа! После се натъжих и го съжалих. Той беше зле. Слушай ме сега, каза той, ще спреш някой минувач от улицата и ще го помолиш да ти дезинфекцира ръцете, преди да извадиш шишенцето, за да дезинфекцираш моите ръце. Чу ли? А неговите ръце, Груби, на минувача демек, кой ще дезинфекцира?, попитах насмешливо аз. Да, вярно, за това не се сетих. Оффф, какво да правя сега, изплака той. Видя ли докъде ме докара? Докато говореше, отидох до него и окачих ластика на маската обратно на ухото му. Защо направи това? Защо? Проклет да си, Краси! Проклет да си! Той извади дезинфектанта от якето, сложи си на дланите, после хвърли шишенцето. Не е евтин, да те вземат дяволите!, избухна Груби и продължи по пътя си.

   Докато траеше извънредното положение не го видях повече. Но веднъж ми се обади жена му, безкрайно разстроена. Не знам какво да правя с този човек, жалваше се тя, много ми е трудно, много, и на децата също! Ако не се разболеем от Ковид, ще се разболеем от лудост. Успокойте се, говорех й аз, той е хипохондрик по принцип, а сегашното положение усилва хипохондрията. Можем само да се надяваме тази пандемия да приключи по-скоро, за да видим стария Антон. Тя не каза нищо няколко секунди. Чувах  учестеното й дишане от другата страна, подсмърчането й, и шума от телевизора. Нали така?, рекох аз, хайде, сигурен съм, че тази ситуация няма да продължава вечно и мъжа ти ще се успокои. Дали?, произнесе глухо накрая тя, а на мен гласът й ми се стори размазващ, вопиющ от тихата мъка, която  изпитваше не ежедневно, ами ежечасно, дори ежеминутно, дали?!, Краси, ДАЛИ някога Тони ще бъде отново същия човек?....този въпрос увисна във въздуха, поклащайки се зловещо като клуп от вечерния вятър...

  Оставих настрана Грубиянските перипетии, тъй като имах лични проблеми. Не се отървахме от вируса - първо се зарази жена ми, после тя зарази мен, но децата ги подмина. А може би просто го изкараха безсимптомно, и така и не разбрахме за това. Колкото до мен и жена ми, имахме лека температура и загуба на вкус и обоняние. Две седмици бяхме карантинирани. Изкарахме го леко, за радост. Върнахме се на работа. Някои мои приятели също се разболяха, но всички оздравяха, нямаше трагични случаи. Първоначално, когато ни изолираха, Груби ми звънеше често да ни пита как сме,  не дочакваше отговора, а започваше да ни хока, най-вече мен, заради теб е това, мъмреше ме, ти, с твоята немарливост, зарази семейството си, казвах аз, че си ковидчанче - педерастче и рано или късно, ще направиш белята, ама ме е яд, че Вихра си спазва мерките, но ти, ти...ти си за пердах!, моля те, Груби, ако ми се  обаждаш, за да се скараме, няма да стане, не ми е до твоите странности, какво искаш да кажеш?, питаше ме той, нищо - казвам, че си странен и нищо повече! Аз съм странен, така ли?! Няма такова нещо, аз просто съм предпазлив, предпазлив, чуваш ли ме, ПРЕДПАЗЛИВ!, знаеш ли значението на тази дума, Краси?, знаеш ли я? Не я знаеш, ти никога не си бил предпазлив! Затворих телефона. Не можех да го слушам повече. С течение на времето спря да ме търси. Този период продължи дълго, и той започна да ми липсва, въпреки тежкото положение, в което се намираше, което се отразяваше пагубно на характера му, той си беше мой приятел и добър човек. Затова му се обадих, няколко пъти не вдигна. Сетне каза, че не иска да ме вижда повече, защото пак ще се заразя, понеже съм безотговорен и немарлив, и ще заразя още хиляди хора. Ти ще си вечен преносител на вируса, каза, и аз не искам да имам нищо общо с теб!, ти си заплаха за мен и семейството ми, сбогом! Да си призная честно, никога не съм бил особено религиозен, но след тези думи отидох на църква. Помолих се на силата в небесата да спаси приятеля ми от този ад, да го спаси като направи така, че тази пандемия да свърши час по-скоро, защото си исках приятеля, да, той беше малко чешит и без вируса, но сегашната ситуация бе прекалена за психиката му. Молех се дълго и горещо...и молитвата ми бе чута. Обаче...наполовина!

 След няколко години пандемията от коронавирус най-сетне свърши. Голяма част от населението на земята преболедува вируса, някои загинаха, но процента смъртност, като цяло, бе нисък. Измислиха и ваксини, по-голямата част от които не даваха странични ефекти. Трудно ми бе да повярвам, но заживяхме както преди. Движехме се без маски, ходехме по барове и дискотеки, а там бяхме човек до човек. Чувството за свобода бе неописуемо, почти го бях забравил. Това, което преди години бях считал за нормално, нещо, което имаш за даденост, сега, след тежкия пандемичен затвор на Ковид, ми се струваше като рядка ценност, като блажена награда за трудните години носене на маски, дистанция и дезинфекция. Свобода да правиш каквото си искаш, да си неограничен в действията си! Бе като рай! Това чувстваха повечето хора! Ала някои завинаги останаха в мрака на затвора. За съжаление, един от тях бе мой приятел.

 Един-единствен път се срещнах с него в постковид периода, и то след хиляди увещания от моя страна, че няма опасност. Измина цяла година, Груби, казах, откакто пандемията приключи, няма от какво да се страхуваш! Нали гледаш новини, всичко свърши, приятелю, има ваксини, вирусът вече е принизен до обикновения грип, не е така!, контрираше ме той, нищо не е свършило, политиците лъжат, заплахата е реална, а вие сте идиоти, че вярвате на ония дебелогъзи и дебеловрати нещастници от малкия екран. Добре, Груби, каква им е целта, според теб, щом ни лъжат? Как каква?, изумяваше се той, не се ли досещаш?, искат да ни довършат, да измрем като кучета!, не стига че ни мачкат с техните гадни закони и човек живурка като псе, а сега и лъжат, че вируса е изчезнал, пардон, че е безобиден вече! А вие им вярвате, как досега не вярвахте, че има пандемия, а сега вече вярвате,че е свършило нещо, в което не сте вярвали, че го е имало?! Знаете ли въобще в какво да вярвате? Май сте яко заблудени!, добре че не съм като вас, и знам истината, каква е истината, Груби, истината е, че нищо не е свършило, няма и да свърши скоро. Толкова ми дожаля, че ми се доплака. Хайде да се видим, приятелче, тревожа се за теб, а и не съм те виждал от сто години, казах му аз, и Цвети не съм виждал, и малките. Дума да не става, отвърна той, не е безопасно, а кога ще е?, попитах със сълзи на очи, кога ще се видим, Груби, в този живот...добре, склони, накрая той, добре, елате ни на гости с Вихра, но ако ми цъфнете без маски, няма да ви отворя!

  Нямаше какво да направим, сложихме маски и отидохме на гости. У Груби всички бяха с маски, та не можах да видя израженията на лицата им, но очите говореха красноречиво - до един бяха тъжни, ужасно тъжни, безкрайно тъжни, съкрушено тъжни, с изключение на Груби, чиито очи не издаваха нищо. Седнахме на масата - преди това домакинът ни накара да си измием прилежно ръцете. Бяхме на разстояние два метра един от друг. Жена му сипа в чиниите супа. Премахнах маската, за да хапна, когато чух маската, маската сложи, все още не съм измислил начин да се храня през ушите, иначе с радост!, той разбра железния ми довод и неохотно се съгласи с мен. Вечерята премина напрегнато. Нямах търпение час по-скоро да си идем. Не бяхме на гости на приятели. Не бе това, със сигурност.

  Няколко години след тази среща се видях с Пламен, друг мой добър приятел.Седнахме в едно кафене на Опълченска, поръчахме си кафета и води. Как я караш?,попита ме той, как да я карам, отвърнах аз, живот, казах, бутаме го, ще го избутаме до край, а ти, ти как си?, Пацо въздъхна тежко...тая пандемия ни разказа играта, а? Има нещо такова, Паце, някои хора не я понесоха добре. Абсолютно вярно, отвърна той, отпи от кафето, а погледът му посърна, погледът му стана като есен, осъзнаваща своята хегемония над пролетта, ала жалейки за нея, обичайки я с цялата си душа, искайки тя да бъде водеща в сезоните на човешките души. Но знаеше, че не може! Есента и зимата бяха главните. Не продумахме известно време. Пиехме мълчаливо кафетата си. Чудех се как да подновя разговора. Той ме спаси от затруднението. Нищо ново при мен, с усмивка започна Пацо, ала мигом усмивката му изчезна като проблясък на светкавица при снимка. Кажи ми, Пламене, какво те яде отвътре? Не ми се говори за това, изплю камъчето той, но аз настоях, приятели сме от дълги години, кажи ми, добре де, добре. Сподели сега, но той пак нищо не каза, само изпи кафето на екс и си поръча двойно уиски, хей, хей, обед е още, не ти ли е рано?, не, не ми е рано, Краси, имам болка за давене, голяма болка, скоча няма да я потопи, но ще помогне. Какво има, казвай бързо!, изкрещях аз, а той удари с юмрук по масата, така че ми разля малко от кафето, жена ми умря, ето, разбра всичко, сега доволен ли си, да те вземат дяволите?, умря! Как, как умря, приятелю, първо моите съболезнования, но как стана това? Как стана ли? Искаш да знаеш как стана, тъй ли?, точно така, искам да знам, грижа ме е за теб, добре, рече той, ще ти кажа, ще ти кажа...мълчание и сълзи! Морета, които ме погълнаха. Почувствах се гузен. Реших да не го насилвам повече, станах и понечих да си тръгна, когато чух името Груби. Какво за него, учудих се аз, какво за Груби, Пацо, Груби уби жена ми, изрева той. Не повярвах на ушите си. Помислих, че Пацо се обърка с имената. Я пак, повтори, ако обичаш? Какво да ти повтарям,не ме ли чу, ГРУБИ  уби съпругата ми!!! Кой Груби, наш Груби?, същият, същото болно копеле! Постоях малко прав, сетне седнах на масата. Паце, наш Груби може да е много неща, но не е убиец, не е убиец, не е бил едно време, процеди той, вече е!затова сега се намира там, където му е мястото!къде?в затвора, как къде?! Изведнъж целият ми свят се срина! Не можех, не исках да повярвам, че чувам това. Разкажи ми, казах му, но той замълча. Настъпи неловка тишина. Помниш ли я?, попита ме той след малко, разбрах, че говори за жена си, помня я, Паце, помня я, беше невероятна жена, както и да е, въздъхна той, веднъж решихме да отидем на гости у тях, с триста зора го убедих да се видим, знаеш го какъв е психясал на тема Ковид, но все пак склони. Няма да се впускам в подробности за вечерята, само ще ти кажа накратко, жена ми толкова се зарадва да ги види, че допусна ужасна грешка, а аз по никакъв начин не предвидих такъв развой на събитията. Тя се втурна към него, зарадвана, че не го е виждала от сума време, прегърна го и го целуна, а той, той...полудя, съвсем буквално полудя. Сключи ръце около врата й, и започна да я души,събаряйки я на пода, всичко стана светкавично, дори не успях да реагирам, той крещеше маската, къде ти е маската, маскатааааа...маскатааааа, защо си без маска?!, чак тогава се окопитих, хукнах да го дърпам от нея, както и съпругата му, със сълзи на очи, децата изплашени до смърт стояха отстрани, парализирани, а аз не можех да го отлепя от нея, нито жена му, адски силен беше в лудостта си, накрая с кански усилия го отделихме от жена ми, но вече бе късно, късно, по дяволите, тя си беше отишла! Пацо млъкна и даде воля на болката си. Стоях като истукан, шокиран, безмълвен...потресен! Не вярвах. Не намирах думи, които да му кажа, би било и безсмислено, затова само положих длан на рамото му, докато той се тресеше. Намерих сила  да му кажа, че съжалявам, след което си тръгнах. В най-деликатните моменти от живота си човек е безкрайно сам.

  Силният ми приятелски импулс, пропит със състрадание към Груби, ме накара да го посетя в затвора. Знаех, че всъщност няма да видя него, а образът му. Питал съм се защо не го приеха в лудницата, а го вкараха в затвора,зададох този въпрос и там, един от надзирателите ми каза, че не е луд, не и в клиничния смисъл на думата, кака така?!, попитах аз, не знам, отвърна той, но явно е знаел какво върши, докато е убивал. Спрях да разпитвам. След малко го видях. Той почти не беше променен, доколкото можех да го видя зад маската му. Само малко отслабнал. Така го приех на пръв поглед, но когато се загледах в него продължително, забелязах, че очите му не са същите, един кристален блясък бликаше от тях, леденостуден, бях го виждал и преди, но само намек за него, а сега този блясък забулваше погледа му, говорейки че е напълно обладал душата и сърцето му. Почувствах се неприятно, седнах на стола, как си, Груби?, как я караш?, не получих отговор, само взор, пуст, мрачен взор, който ме накара да се загледам в тавана и да се почесвам по крака, чаках и чаках отговора му, но той така и не идваше, времето забави ход, докато напълно спря, станах да си ходя, когато чух зад гърба си маската, къде ти е маската, Краси?!, тогава сякаш нещо в мен рухна окончателно и заплаках. Заругах наум и пандемията, и вируса, и маските и дезинфектантите, и дистанцията, и новините, и правителствата, и политиците, и лекарите! Псувах ги дълго и цветисто, през сълзи, после извадих от джоба си маска и я сложих. Тогава той се усмихна, а блясъкът -океан се стопи и видях стария Груби, този от преди смъртта на баща му, спомените се върнаха, върнах се в златните години, когато бяхме момчета, когато света ни беше до колене, и бе обагрен в най-наситеното розово, купоните, напиванията, първите трепети на любовта, лудориите, футболните мачове пред блока, импровизираните тренировки по кеч, които си спретвахме с него у нас или у тях, и чупехме матраците на леглата, заплащайки за това с бой от родителите ни...чисто злато! Но то ръждяса! Златото не хваща ръжда по принцип, а ето че ръждяса!Видях у Груби същото в този миг, ала само за миг, студеният блясък- океан се върна в душата му, това не понесох  и станах да си ходя, нямах работа повече тук. Краката ми ме носеха бавно към вратата, тишината бе всемирна, надзирателят отвори, и излязох, без да се обърна да го видя за последно. Вечерта, докато заспивах, чух шепот, който ме смрази, погълна ме с безсмислието и устойчивостта си, но това бе шепот, който бе всемогъщ и променяше животи...

  Маската....маската....маската...

 

 

 

 

 




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - Леле...!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Написал си уникален разказ, Влади! Шапка ти свалям.
03.12.2020 10:46
Ти напоследък рядко публикуваш и затова го видях със закъснение. Докъде ни докараха с този КОВИД. Блестящо си предал това. Нормалните тотално психясват. И колко точно си формулирал, че:

"В най-деликатните моменти от живота си човек е безкрайно сам."

Страхотно наблюдение. Груби стига до убийство. Точно той - за когото никой не би предположил, че е способен на това.

"Маската....маската....маската..."

Ще отеква в съзнанието ми. Както и фактът, че когато пандемията свърши, нищо не е окончателно свършило. Поздравявам те за майсторското перо!

цитирай
2. tikovpisane - Благодаря ти, скъпи Приятелю!
03.12.2020 13:45
missana написа:
Ти напоследък рядко публикуваш и затова го видях със закъснение. Докъде ни докараха с този КОВИД. Блестящо си предал това. Нормалните тотално психясват. И колко точно си формулирал, че:

"В най-деликатните моменти от живота си човек е безкрайно сам."

Страхотно наблюдение. Груби стига до убийство. Точно той - за когото никой не би предположил, че е способен на това.

"Маската....маската....маската..."

Ще отеква в съзнанието ми. Както и фактът, че когато пандемията свърши, нищо не е окончателно свършило. Поздравявам те за майсторското перо!



Реших да го публикувам този разказ и в блога - дадоха ни задача по дисциплината " Критика и интерпретация " на тема Ковид, и сътворих това. Пратих го на професора, още не съм чул мнението му, но се радвам, че ти е харесал. Да имаш спокоен и светъл четвъртък, Приятелю!
цитирай
3. missana - Благодаря, Влади!
03.12.2020 19:34
Надявам се и аз професорът да хареса разказа ти, защото е отлично написан и на актуална тема.

Да имаш прекрасна вечер!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 436544
Постинги: 231
Коментари: 821
Гласове: 488
Календар
«  Януари, 2021  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031