Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.12.2020 21:27 - СТУДЕНТЪТ
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 678 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 17.12.2020 21:28

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                             Един постмодерен  разказ




  Оххх....леле...ахххх...не мога да си отворя очите, нямам и желание! Че и защо да го правя?! Е, да де, ама...все ще трябва, обаче съм като парализиран. Втори опит...не! Я да пробвам да си вдигна ръката, ето, вдигам я, вдигам я високо. Я каква огромна ръка! Че и дълга, та и космата, като на горила, до тавана стига, направо пипам полилея!!! Кога стана такава, бе...я да вдигна и другата, ама дали ще успея?... Лека-полека, така, май ще мога. Вдигам я...ааааа...не! Каква е тая бебешка ръчичка?!? Сладка е, обаче...защо...я да видя пак другата ръка. Няма я. Как така ми липсва ръката?! Да не ми липсват и краката? Не смея да се надигна и да погледа надолу. Страх ме е. По-добре си затвори очите! Най-добре ще е. Затварям ги. Не искат да се затворят. Що за идиотщина?! Мога само да гледам, не и да не гледам. Ами ще гледам тогава, само не и ръцете си! Когато стана ще ги ампутирам и двете. Ще си присадя нови. Две нормални ръце, да съм си като другите хора. Питам се - къде изчезнаха ръцете ми...това сега някакъв майтап ли е? Да не би вчера някой да ми е устроил номер - да ми е взел крайниците, и да съм останал по торс? Да де, но не съм видял тялото си още. Дали само тях ги няма...ами ако...леле, леле...леле, уффф...ами ако ми липсва пениса? Кво правим тогава?! Как ще пикая? А имам ли лице изобщо? Ами ако нямам лице? Ще го попипам! С какво ще го пипна, нали нямам ръце. А, те може да са се появили, де. Ето я, ето я...лапата на Кинг Конг, ама е хубава лапа! Мисля си - дали пък да не си я оставя? Такива шамари мога да раздавам с нея, и не само. Толкова е огромна, че ако ми липсва пишката, това ръчище ще е идеален заместител, мацките ще се побъркват от кеф. Ще се фукат, че ги е ебал Кинг Конг, такова нещо не се случва често в живота!

 

  Като стана дума за мацките, дали има такива около мен? Чакай да видя...оффф, да бе да! Все съм си завъртял главата! Вече започвам да се съмнявам дали я имам въобще. А, вярно, трябваше да проверя дали имам лице! Хайде, лапичке, действай! Пипни челото, челото, челото, не се насочвай към очите! Кво правиш, бе?! Спри! Към челото или брадичката. Не ми бъркай в окото! Към челото или брадичката! Добре! Какво е това усещане сега? Не е докосване до кожа. Сякаш пипаш нещо гъсто и лепкаво. Подобно на блато. Не ръчкай надълбоко, лапичке, само попипай. Жвак, жвак! Баси гадния звук! Я се махни! Това е някакъв абсурд, очевидно сънувам гнусен кошмар. Време е да стана вече! Ама ми е уморено, лежи ми се. Айде, още няколко минути и ставам!

 

  Само че ми се пикае, и май ще трябва да отида до тоалетната. Обаче...оная ми работа си е там, това поне го усещам! И е еректирала. Е, това поне е хубаво. Виси настрани. Ще си я наместя. Лапичке, пак имаш работа, оправи ми пушкалото. Добре, браво. Точно така. Е, какво правиш сега? Каква работа имаш с чаршафа, намести ми тромбона! Хайде де, хайде де, това висене настрани ме дразни. Ох, ако можех да си надигна поне за малко да видя какви ги вършиш...защо да не пробвам все пак? Хоп! Абракадабра, стана! Успях. Да видя сега какво правиш! Аааааа....аааааа...ааааа!!! Какво е това, по дяволите?! къде ми е оная работа? Черна дупка и под нея чаршафът. Съвършено изрязан кръг! Кастриран съм! И то толкова фино, че дори няма кръв. Или пък кръвта е била на друг чаршаф, който е махнат, и въобще цялата касапница, която явно е станала, е почистена. Кой ли го е направил? Сигурно курвата или курвите, с които съм бил. Но защо? Нямам спомен да съм се отнасял лошо с някоя. Да не би пък...да не би това да дело на някое ревниво, побъркано гадже на момиче, с което съм се чукал? Е, и така да е, що за зверство?!Един бой щеше да е добре, а не да ми отнема мъжеството! Баси!

 

  Хм...странно! Все още ми се пикае. Как така, като нямам с какво да го направя? Ще стана все пак, пикочният ми мехур ще се пръсне. Няма как. А дали ще мога да стана? Толкова странности се случват, че вече не знам...ха така, успях! Какви са тия крака? Няколкотонови китове от еди-кой си океан! Къде са моите нормални крака? Как ще се движа с това? Няма ли да се разпадна? Давай, давай, че ти се пикае, ще станат две неща - или ще паднеш или ще се придвижиш бавно. Я! че направо полетях с тези тежести. Няма и миг, и вече съм в тоалетната. Хайде сега, да се облекча най-накрая! Поне урината, която потече от кръга, си е урина. Нещо нормално най-сетне. Вчера май бая съм изпил - пет минути не мога да спра да пикая! Такова нещо не ми се беше случвало. И продължава да тече. Какъв кеф!    

 

   Не мога да стоя повече тук! Трябва да изляза и да видя защо ми се случват тези трансформации. Кой ми ги е причинил? И най-вече – кой, мамка му, ме е кастрирал?!

 

   В стаята виждам две момичета, аз явно съм бил по средата. Ще ги събудя и ще ги питам, ако не искат да кажат доброволно, ще изтръгна истината насила! Може би те са ме скопили. Ако е така, жална им майка!

 

  Ставайте, кифли! Ставайте! Ритам едната, ритам другата. Не мърдат. Ритам ги втори, трети път. Нищо. Готвя се да ги раздрусам, протягам ръце към тях, и те изчезват. Какво става? Няма какво да го мисля повече, излизам и да видя какво ще открия.

 

  Обличам се набързо и излизам. Тръгвам по коридора – явно съм в някакъв луксозен хотел. Осветлението по пода, стените и тавана е смесица между розово и виолетово. Силно е, леко ме заслепява. Тишината е оглушаваща. Крача нормално, а се движа като кола с двеста километра в час, не, всъщност, като куршум. Не виждам нищо около мен, всичко е размазано, поради скоростта. По дяволите, не е добре така! Трябва да накарам китовете да се поуспокоят, иначе ще пропусна нещо важно – нещо, което ще послужи за обяснение на необяснимото, на което съм свидетел .Спрете де, спрете! По-бавно! Не ме слушат, още по-лошо – не ме чуват! Отнякъде, из дълбините на космическата тишина, захапала всичко наоколо и схрускала и най-малкия шум, дочувам нещо. Дум-дум. Дум-дум-дум. Барабани ли са, тъпани ли...искам да спра, за да чуя по-хубаво, ама тия морски изчадия не спират. Мама ви да еба, спрете, де! Няма. Опитвам се да се съсредоточа в движение. Напрягам се много. Като че ли звукът се променя. Га-га-га. Га-га-га-га-га-га-га . Не ще да е нито барабан, нито тъпан. Чувам този звук от много далеч, съвършено тихо, почти беззвучно. Но се усилва, а стените кънят, като удряни с чукове. Добивам усещането, че с всяко „га“, пространството зад мен се разпада, или по-точно, бива погълнато от това „га“, което е чудовище с безкрайна паст. Отначало чувам звукът навсякъде около мен – отляво, отдясно, отдолу, отгоре. Сега е само зад мен. Променя се, чувам само

 

                           ХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХАХХАХА

 

  сатанинско, плашещо. Хайде, мои китчета, давайте по-бързо! Да му избягаме! Спъвам се о нещо, падам нагоре, и си удрям лицето в светлината. Евала, куршуми мои ненагледни. Да ви еба майката!

 

  Не знам колко време е минало. Щеше ми се да съм попаднал в безвремие, или просто да съм си у нас – на чистичко и топличко. Уви – събуждам се в някакъв влак, в който няма хора. Но и той се движи със скоростта на светлината. И е изключително мръсен – опаковки от хамбургери, кутии недоядени пици, чиито краища се подават, изцапани с кетчуп, който прилича на кръв, огромни маслини, чиито костилки излизат от  сърцевината им, после се връщат и примигват като очи, от тавана висят всякакви бутилки – пластмасови и стъклени, а от отворите им тече нещо мазно, бяло и лепкаво, наслагващо се по пода. Подхлъзвам се и падам, лицето ми се навира здраво в течността. За щастие, тя не мирише. Ставам и пак падам. Течността ми е до кръста. Сега забелязвам, че в купето няма прозорци. Стените, тавана и пода са бързо течащи реки от оранжева вода. Отразяват ме. Най-накрая виждам, че тялото ми е моето. Залива ме безумна радост. Още не смея да погледна в гащите, дали всичко си е там. Ще оставя това за по-късно. Започвам да се придвижвам бавно напред...или назад, и аз не знам накъде. Най-добре ще е да изляза оттук. Само да знаех къде е изхода. Все някъде ще е, само се движи.

   Започва да ми липсва човешкото присъствие. Няма ли да срещна някое друго човешко същество...да разменим две-три думи. Това самотно приключение ще ми дотегне, още не е, но ще се случи. Да се отдам ли на спомени?...а дали въобще имам такива...ще си напрегна паметта. Да, имам, за радост! Вчера пихме по случай 8-ми декември. Събрахме се в къщата на Горянина, за да го отпразнуваме. Беше незабравимо преживяване! Е...чак незабравимо. Типичен 8-ми декември – много ядене, пиене и секс. И понякога дрога. Като се замисля, все това правим. Сега се сетих – вчера беше забележителна нощ. Имаше една прекрасна девойка – Хулда. Странно име. Тя беше немкиня, или испанка...дали не беше индонезийка?... не помня националността, всъщност, не ми е и нужно. Танцувахме няколко пъти, не бе необходимо дори да говорим много, харесахме се веднага. Преспахме, разбира се. Но сексът не ми хареса, за разлика от момичето. Не помня в мен ли бе причината, или в нея, помня само, че започнахме с нагласата, че ще бъде страхотно, а свърши като най-нестрахотното нещо на света. Върнахме се при останалите. Двамата братя- близнаци Дидо  Киро играеха канадска борба. Бяха културисти, най-силните във випуска. Дидо редовно надвиваше брат си, и преживяваше това като най-щастливото събитие на света. Приличаше на дете, получило най-желаният подарък от дядо Коледа. Киро се дразнеше от това и го удряше с кроше, после докато Дидо беше на земята, го риташе като побъркан. Луди братя!

 

   Докато се придвижвам от вагон на вагон, се сещам, че споменът ми за 8-ми декември  не е коректен. Това не се случи вчера, това беше по-миналият 8-ми декември. А дали?...не беше ли още по-миналият? Изобщо не съм сигурен, не съм сигурен в нищо. Само в това, че не беше вчера. Решавам да не мисля повече , и да се движа още.

 

   Този влак е доста дълъг. Изминал съм 100 вагона ( броя ги ), и още не е свършил. Изведнъж спирам. Не мога да направя и крачка повече. Тялото ми се втурва напред, но краката ми остават като бетонирани. Поглеждам надолу. Нищо особено – моите си крака. Правя крачка – успокоение! Вървя. Отново се придвижвам бързо...когато установявам, че всъщност не ходя – стоя на едно място. Но не мога да направя преценка дали е така, всички вагони са едни и същи – течащи реки с оранжев цвят, бутилките, стърчащи от тавана, и изливащи гъстата течност, и отпадъците от храна по пода. Осъзнавам, че вагоните са един безкраен коридор, свързани са като един, но знам, че са отделни. Интересно е, че няма мирис. Не мирише на река, нито усещам  аромати от отпадъците. Продължавам. Очаквам скоро да се събудя, защото това не е нищо по-различно от един неприятен кошмар.

 

   Шумът спира. Въпреки, че бягам, може би на едно място, съзирам промяна. Сякаш нещо се опитва да излезе от стената вляво. Реката пулсира, трепти. Напъва се, като че ражда. Сякаш Мойсей всеки миг ще я разцепи с тоягата си. Набъбва още повече. Стената се разтваря. От нея се подава ръка – старческа ръка, която ме гали по главата. Допирът й, обаче, е смущаващ – хем е приятен, като че любовта на живота ти те милва, хем е като чувството, което те обзема когато множество едри хлебарки лазят по теб. Отдръпвам се и подновявам тичането си. Чувствам се прекрасно и сам не се разбирам, защото обстановката не е добра. Преливам от сила и енергия. Мога да вдигам блокове с една ръка, като Супермен.

 

   Не знам колко време е минало от движението ми. С нетърпение очаквам момента на събуждането, защото вече ми писва. Тази чудатост, на която съм свидетел, не ми е по вкуса. Искам да стана от леглото като нормален човек, да се измия, да взема душ, и после да изпия чаша горчиво кафе с няколко цигари, тъй като именно това  ще ми е нужно, за да изляза от тежкия махмурулк, с който ще отворя очи.

 

    Но всичко, което става, е доста реално. Сънувал съм хиляди пъти, и някак съм знаел, че сънувам, дори и сънят да ми се струва реалистичен. Явно това в момента е някакъв нов вид, ново измерение на съня. Обаче определено не ми допада! Искам си моята реалност!

 

   Сякаш някой ме чу, защото веднага се озовавам навън. Влакът потъна вдън земя.  Виждам познатият свят – сгради, коли, улици, булеварди, тълпи от хора, забързани нанякъде. Сливам се с тях. Но градът ми е непознат. Интуитивно усещам, че за първи път съм тук. Около мен всички са чужденци. Или аз съм чужденец сред тях? Въпрос на гледна точка. Не ме интересува! Само да вляза в някое кафене и да взема кафе. После ще мисля как да се прибирам. Радвам се – краката ми ме носят нормално. Вдишвам с целия капацитет на дробовете си чистият въздух. Обръщам глава нагоре – небето е синьо, ярко синьо. Две сгради гъделичкат с върховете си облаците му, а между тях някаква фигура танцува – танц, продиктуван от невидима линия, която ръководи нозете му. Струва ми се опасно, но очарователно в същото време. Човекът ми прилича на клоун. Бедрата му са гъвкави и жилави. Задавам си въпроса – как пази баланс там горе? Що за игра? Ами ако падне? Ще стане грозна гледка. Мигом помислил това, сякаш го провокирам – клоунът загубва равновесие и политва. И тръгва да се сгромолясва право върху мен. За да избегна сблъсъка, клякам и се свивам на кълбо – знам, че няма да помогне, но пак е нещо. Клоунът не се размазва, а тъкмо преди да умре, тялото му се извива като на змия, и се вторачва в затворените ми очи. Виждам, че не е клоун, а симпатичен млад човек, който ми се усмихва и ме поздравява на английски с френски акцент. Не отварям очи, но усещам как той разтваря стиснатите ми в юмруци ръце  и слага нещо в тях. После се връща в небесата и продължава танца си. Успокоявам се, отварям очи. Поставил е в ръката ми билярдна топка, на която е изписано числото 12. Слагам я в дънките си, без да знам защо, и не обръщам внимание на мистерията. Тя не ме интересува. Искам само да се добера до кафето!

 

  Сградите като че са станали повече и по-високи. Хората се разреждат. Оглеждам се за кафене, ресторант или закусвалня, защото освен нуждата от кафе, започвам и да огладнявам. Но няма. Мори ме и жажда, а нямам вода. Ядосвам се. Разминавам се с един човек и го питам къде е най-близкото заведение. Той отваря устатата си и ми отговаря, но не го чувам. Считам, че и той няма да ме чуе, затова го псувам чорбаджийската и продължавам. Най-накрая виждам постройка, която трябва да е ресторант. Въздъхвам от облекчение и отивам натам. Заведението е прозрачно и вътре е пълно с хора. Влизам вътре, но се оказва, че няма никой – аз съм единственият посетител. Масите и столовете са метални. Проблемът е, че наистина няма никой – дори обслужващ персонал. Решавам, че ще претършувам, ще обърна всичко наопаки, но ще намеря кафе и някой сандвич поне. Ако искат да ме арестуват, не мога повече. Отивам до бара, който е празен. Нахлувам в кухнята – нищо. Идва ми да вия от гняв и безсилие. Няма дори какво да ударя, за да излея яростта си. Връщам се и сядам на една маса. Мисля за несполуката си, а подът почва да вибрира, докарвайки непозната мелодия, в чиято тоналност долавям нещо познато и приятно. Опирам глава на масата с желанието да я разбия в нея, за да приключа всичко. Когато я вдигам отново, срещу мен седи жена без лице. Или за да съм по-конкретен – лицето й е много лица, разбъркани по начин, че да конструират тотална неузнаваемост. Не мога да кажа дали е красива или грозна, а и това не ме вълнува. Отгатнала мислите ми, тя изважда от пазвата си поднос, на който има горещо кафе и кроасан. Грабвам ги с благодарност, и ги изяждам за секунди. Вкусът и мирисът им са на въздух. Поднася ми и цигара, както и огънче. Цигарата ухае на жожоба, но въздейстивето й не е такова. Сякаш не пуша нищо. Искам да попитам жената хиляди неща, но тъкмо преди да го сторя, тя се усмихва с челото си, и изчезва. Стоварвам длан върху масата – веднъж, дваж, три пъти. Стените почват да се подуват от невъобразим грохот, като че са тонколони, усилени до максимум. Пръскат се по средата – процес, който става мигновено, но в действителност е около два-три часа, - и от тях излизат по един чифт огромни тестиси, които стоят по цялото помещение. Ресторант, осеян с топки по всички стени! Толкова големи, сякаш никога досега не са изливали съдържанието си навън. Започват да вибрират като пода преди малко, наподобявайки същата мелодия, ала имам чувството, че когато тази музика свърши, тези гигагениталии ще се изхвърлят за пръв път от началото на съществуването си и ще предизвикат потоп, а точно тогава не желая да присъствам. Стомахът ме свива от погнуса, повръщам кроасана и кафето, не изкарвам нищо, ставам и излизам!

   Навън е нощ. Безлюдно е. Тръгвам накъдето ми видят очите. Съмнявам се, че изобщо виждат нещо. Тъмнината е навсякъде, няма светлини от сградите, нито от реклами, транспортни средства или друго, но долавям очертанията на всичко, така че да не се пребия в мрака. Дори в небето липсват луната и звездите, няма даже и облаци. Като слепец съм, но такъв, който знае накъде да ходи и няма страх, че ще се загуби или спъне. А знам ли къде ходя всъщност? Предполагам, че съм се запътил към дома, ако може да има такова понятие, защото мястото из което се разхождам не се доближава и на кота до блока с апартамента ми. Но няма как да е това, нали вече установих, че сънувам и очаквам момента на събуждането. И май просто снова безцелно. Хрумва ми нещо – да се опитам да намеря път към метрото, или някаква спирка на друго превозно средство. Може да ме закара вкъщи. Малък шанс, ще е странно, но нали все странности ми се случват. Току виж ме закарало на правилното място. Решавам да потърся метрото. Тръгвам нанякъде. Чак сега обръщам внимание, че е безкрайно тихо, но тази тишина не е дразнеща, а напротив – твърде приятна и успокояваща е. Дори подухва ветрец, който мирише на диня, намазана с мед. Струва ми се вкусен, като че мога да го изям. Вдишвам го дълбоко и чувам дробовете ми да му се наслаждават – сякаш са зъби, които го схрускват с огромен апетит. Правя сравнение с кроасана и кафето, и това е много по-доброто!

   Докато търся метрото, отново се залавям да напрегна паметта си. Да навържа фактите. Вчера е било 8-ми декември, запили сме със състудентите...ама къде...не се сещам. Най-вероятно е имало курви, които сме наебали, или сме спали с приятелките си. Не съм обвързан, но няма как да не съм чукал, аз не пропускам. А може и с две да съм спал, нали сутринта, като се върнах от тоалетната, видях двете кифли. Със сигурност е имало коз, а може и други опиати...всъщност, сещам се вече! Да, най-накрая!!! Бяхме на парти у Вожда, това, дето ми изникна като спомен у Горянина, е било преди, както и предположих. За първи път бях на парти в къщата на Вожда, пардон, вилата му. Майка му и баща му са страшно богати, та Вожда е глезено момче. Те го попитаха – това той го разправяше – искаш ли да ти построим вила в гората? Той каза, че е поискал, но, въпреки, че баща му е архитект и би дал експертно мнение какъв би бил добрият вид на вилата, Вожда настоял сам да говори със строителите, за да им каже как иска да я направят, понеже го било срам да каже на родителите си. И им казвам, разправя, да ми построят вила с формата на съешаващи се пенис и вагина. Сексът е религия за Вожда, та не се учудих на желанието му. И си спомням, че те наистина са направили по този начин къщата . Най-нелепото, но и най-необикновеното нещо на света. На някои момичета дори им хареса. Спомням си, че интериорът беше съвсем нормален, нито присъстваха някакви садо-мазо дрънкулки или други фетиши. Бяхме 30 човека. 20 момчета и 10 момичета. През по-голямата част от времето слушахме стари рок парчета. Иван Цигуларя – викаме му така, защото мрази цигуларите – се напи като свиня и взе, че спря жицата, и пусна нещо на Вивалди. Смяхме се много, а той самият, със съвсем сериозно изражение, попита една руса мадама с голям балкон дали не желае да се поупражнява на цигулката му. Не помня какво му отговори, частта след това ми се губи. Аз изпих много текила и пуших много . Ако съдя по събуждането си сутринта, трябва да съм се проявил в стихията си, и да съм забил две мацки, но не помня как изглеждаха и как съм действал. Спомням си и другите младежи, които правиха това, което се и прави на този празник. По-пикантното беше, че едно момче и момиче, които не познавам, се качиха на покрива – върха на пениса, - и го направиха там. Помня го, защото тогава бях излязъл на чист въздух, и ми стана страшно смешно!

  Докато търся метрото, една мисъл внезапно се врязва в съзнанието ми, и от нея ме заболява страшно много. Всичко, което си спомних, не е спомен. Това е просто измислица, която сътворявам на момента. Как ме залъга ума ми, и ми го сервира като спомен, по дяволите...

  Започвам да се отчайвам. Не ми се търси метрото, не ми се търси нищо. Изпитвам желание да се върна обратно в ресторанта, и да търся алкохол, но там няма. Имайки предвид, обаче, сънят, в който очевидно съм заклещен, като нищо може сега там да е пълно с хора, ядене и пиене, което няма да е като онова, което ми даде жената без лице. Разкарвам тази мисъл от главата си.

   Стигам до стълби, които знам, че са входа към метрото. Те са хиляди, а на края им липсва неоновото осветление, което изпълва подлезите. Отново непрогледен мрак. Тръгвам нагоре бавно, с ясното съзнание, че ще се изкачвам дълго, когато за миг стигам края и влизам...в гора! Същата като сготвения  от ума ми „спомен“  преди малко. Дори виждам къщата на Вожда. Колкото и да е ирационално, в мен се влива безумната надежда, че това е моят апартамент, и щом прекрача прага на вилата , ще се събудя у дома! Или поне на мястото, на което съм запивал, дрогирал и т.н, и което ми е причинило тези гадни халюцинации.

   Да, ама не! Това си е точно несъществуващата вила на Вожда. Запитвам се – Вожда реален ли е? Прокрадват се жестоки опасения – Горянина, Вожда, Киро и Дидо, приятелите ми, родителите ми, брат ми, гаджетата ми, целият ми живот...реални ли са? Объркан съм! Вече не знам дали аз съм реален. Нещо повече – не знам дали съм човек, или само така си мисля.

   Умирам за цигара. Претърсвам вилата, но не откривам. Изведнъж се сещам за билярдната топка, дадена ми от летящия французин. Бъркам в джоба си, и я изваждам – същата е. Защо ли ми я даде? Решавам, че не ми е полезна, хвърлям я на пода, тя не стига до него, връща се при мен, а от центъра й се подава цигара и огънче. Поемам ги и паля. Прибирам си топката, пуша блажено и се качвам на горния етаж. Не знам какво искам да открия там. Вече не знам дали искам нещо. В спалнята ухае на бадеми, има дори два бидона пълни с тях. Отварям ги и взимам няколко. Хрупкави са и имат лек привкус на кафе. Просвам се на леглото и дърпам силно от цигарата, която не свършва, макар че пуша от много време. И по-добре. Топката повече може да не ми даде. А и не знам дали тя все още е у мен, и не смея да си бръкна в джоба. Обзема ме скуката, и излизам.

   Наистина ми се иска или земята да се отвори, или небето, за да видя какво има там! Тези фантастични перипетии ме влудяват! Ами... ако в момента съм там? Да не съм умрял и да бродя в отвъдното? Ако е така, май няма нищо общо с онова, за което сме чели в дебелите книги. Доста неприятна хипотеза! Честно казано, още ми се живее!

   И що за тъпа гора? Няма ни едно дърво! Да няма къде да се изпикае човек! Не че не мога да полея тази лилава трева, но друго си е да препикаеш дървото или стената, особено, ако си гаврътнал няколко литра бира, макар че не съм пил. Цветя също няма. Това е прекалено! Убива всякаква романтика! Птици не чуруликат, но те няма и къде да кацат. Изобщо, ако решиш да имаш романтична среща с приятелката си сред природата, това място е неподходящо. Чудя се за какво ли е подходящо?...

   Чува се шум отдалеч. Някой ще се появи. Дали няма да е дългоочакваното ми спасение най-сетне? Тази самота е болезнена. Вслушвам се съсредоточено. Шумът е грохот на конски копита, който става все по-ясен. Но колкото повече се приближава, толкова повече се променя, защото чувам квичене на прасета, което пробива тъпанчетата ми с остротата си, и запушвам уши. Тогава виждам в дъното на гората да тичат армия нацисти, водени от Фюрера. Самите войници не са хора, те са същества – огромни свастики. Фюрера е като тях, само че едва се вижда, висок е 20 сантиметра, но за сметка на това, гласът му е мощен и женски, заповеднически, и след всяко изречение, пъшка от умора, заради тичането, но пъшкането прилича на грухтене. Побиват ме тръпки. Армията е безкрайна – точат се пред очите ми дълго време. Отминават всичките, но Фюрера се отбива встрани, сякаш търси нещо. Любопитството ми е разпалено и се насочвам натам, разбирайки, че може да си намеря белята. Но аз съм в беля така или иначе, и не ми пука. Приближавам се и виждам, че Фюрера разговаря с някакъв археолог. Лицето на археолога е огромна черна точка, а облеклото му е кожено яке и шапка. Не чувам за какво си говорят, но говорят кратко. От джоба на якето на археолога се подава нещо силно блестящо. Не мога да разбера какво е. Инстинктивно усещам, че е важно, и че Фюрера го иска. Започват да говорят на висок тон. Викат. Нацистът квичи непоносимо. Нервите не му издържат, вади пистолет и застрелва археолога. С убийството му, обаче, изчезва и самият той, а Фюрера остава с празни ръце. Това го побърква, разквичава се неописуемо, притискам ушите си плътно с длани и решавам, че ще се махна оттук. Затичвам се обратно къв вилата, която установявам, че липсва. Няма значение. Просто да се отдалеча от този ужасен звук. Изминавам около километър сигурно, когато чувам изстрел. Не искам да знам какво е станало, и затова не се обръщам.

   Тичам, тичам и тичам, и тичам, ...надявайки се да се озова в друго пространство, нали така ставаше – то не бяха коридори, влакове, градове, ресторанти, фалшиви спомени. Но не попадам никъде! Само тази трева около мен, лилавата трева. Тичам още и тревата променя цвета си. Става бяла, снежно бяла. Появява се и дърво – също бяло. Първо, второ, трето. Обаче не са дървета в традиционния смисъл на думата, приличат на хълмове. Спирам, за да огледам по-добре. Не, не са дървета, а малки върхове, покрити със сняг, тревата е сняг. Би трябвало да зъзна от студ, но не ми е студено. В далечината се откроява висок връх, най-високият. Прилича на Еверест. Но по-интересното е, че времето се е сляло – ден и нощ е едновременно. От лявата страна на  планината е мрак, от дясната – светлина. Огромни чайки летят наоколо. Фантасмагорията ми идва в повече. Но тъй като така или иначе няма да се събудя, защото вече изгубих тази надежда, тръгвам към върха, откъдето сигурно ще премина в друго пространство. Пътят до там е дълъг. Иска ми се отново да се появят китовете, за да пробягам с тях за нула време разстоянието. Никакъв шанс. Би трябвало след толкова тичане да съм уморен. Мога да поседна в снега и да си почина, но няма от какво. Тичах досега, ще потичам още малко.

    По някое време съм горе. В обикновения свят щях да съм замръзнал отдавна, затова се радвам, че не съм в него. Търся нещо, знак или следа, които да ме упътят, но такива нямаше и досега. Така че просто ще чакам да попадна в друга измислица, дано те са малко вече. Няма какво да правя и ще пуша. Бъркам в джоба си, за да взема топката, и с изненада установявам, че я няма. Сигурно е паднала, докато съм бягал .Трябва да се върна и да я намеря, но няма да стане – това са доста километри. Тогава просто ще легна в тъпия сняг, желаейки да замръзна. Няма какво повече да направя. И да – все още се надявам земята да се отвори и да ме погълне, но после се сетих, че това може би вече се случва.

  Пльосвам се, но попадам на нещо ръбато. Извъртам се моментално. Нещо заровено в снега, чийто връх стърчи. Дърпам го, за да го извадя. Не става, тежко е. Тегля една псувня. Не ме интересува какво е. Сякаш отгатнало мислите ми, нещото само си излиза. Оказва се, че е средноголям куфар, сияещ с цветовете на дъгата. Оглеждам го, и не виждам как ще го отворя. Но той е прочел мислите ми и сам се отваря. Вътре блести едно огромно число -12. Сещам се, че и на топката ми пишеше 12. Какво ли означава, не знам. Да не би да значи, че трябва да премина през 12 налудничави пространства, докато си ида у дома?, хрумва ми. Ако е така, лошо. Бая време ще си обикалям и ще гледам абсурди. Колко изминах досега?

 

1.      Стаята, в която се събудих.

2.      Странният коридор в хотела.

3.      Речният влак.

4.      Градът и ресторанта в него.

5.      Гората и вилата.

6.      Планината.

 

  Шест! Значи още толкова! По дяволите, много е! А дали не трябва да ги броя така? Ще пробвам пак!

 

1.      Стаята.

2.      Коридорът.

3.      Влакът.

4.      Градът.

5.      Ресторантът.

6.      Гората.

7.      Вилата.

8.      Планината.

 

   И пак са по-малко. Още четири, значи, ми остават. Много са. А и не се знае колко време ще ги обитавам. А дали не бъркам с начина на броене? Може би първият начин е правилен. А може би...това число въобще не обозначава измеренията, през които преминавам. Трябва да го изтълкувам инак! Но как? Да си напрегна паметта, за да си спомня откъде идва това число също не е добра идея, защото вече се оказа, че сътворявам спомени!

   Главата ми ще експлодира! Няма да мисля повече! Ще стана и ще се върна обратно.

    Надигам се, тръгвам надолу...и пак съм в град. Не като този, в който вече бях. Това е най-странният град, който съм виждал – той е смесица от пространствата, през които преминах. Стаята, в която се събудих сутринта, уголемена и разширена, така че тя представлява километричните витрини на всички магазини по улиците. Улиците са светлинният коридор от хотела, Влакът е всички транспортни средства, Ресторантът е всички ресторанти в града, няма асфалт или цимент – това, по което се стъпва, е лилавата трева от гората, порнографската Вила е всяка къща и сграда в града, а всичко това е заобиколено от Планината.

   Усещам изблик на радост, защото предвкусвам края, чувствам, че събуждането предстои! Само едно нещо не се вписва в картинката. На самия край на града се извисява старомодна сграда, може би от Викторианския период, с голям часовник отгоре. Тръгвам натам.

        Малко преди да стигна, с периферията на окото си, долавям присъствие. Обръщам се наляво. Буца стяга гърлото ми. Не очаквам да срещна точно...нея! Сестра ми! Скъпата ми сестра, която толкова обичам! Нормална, каквато си е, без да е трансформирана в нещо подобно на създанията, които видях Пристъпвам към нея. Тя се хвърля в обятията ми, разплакана, като мен. Не съм я виждал от известно време. Опитвам се да си спомня кога за последен път се видяхме, но после си сетих, че измислям спомени. Тя ме целува по бузата и плаче. Не говори, аз също, но думи не са и нужни. Но пак мисля къде съм я виждал за последно.

     Тя хваща ръката ми, милва с нея косата си и ме приканва да погледна в нея. Заглеждам се. Разбирам кога съм я виждал за последно, разбирам и други неща. Просто не е трябвало да си напрягам паметта. Ясно ми е като бял ден. Освен едно. Но то не ме интересува. Чувам отмерването на часовете от часовника, и с периферията си забелязвам, че показва 12.

 

  

 

 





Гласувай:
1
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - Много трудно се окментира подобен шантав текст /шантав в най-добрия смисъл на думата/.
17.12.2020 23:41
Извън блестящата намеса на числото 12, бих перифразирал Декарт:

Пикая, следователно съществувам!

Преживяванията на лирическия напомнят следсмъртни преживявания. Имаше един перфектен испански филм на тази тема, който ме ошашави навремето, но забравих заглавието му. Поздраяввам те, Влади - сякаш бях пътешественик в роман на Агата Кристи!
цитирай
2. tikovpisane - Благодаря ти, скъпи Приятелю!
18.12.2020 11:12
missana написа:
Извън блестящата намеса на числото 12, бих перифразирал Декарт:

Пикая, следователно съществувам!

Преживяванията на лирическия напомнят следсмъртни преживявания. Имаше един перфектен испански филм на тази тема, който ме ошашави навремето, но забравих заглавието му. Поздраяввам те, Влади - сякаш бях пътешественик в роман на Агата Кристи!



Това беше една от задачите ми по един предмет в магистратурата - там учим постмодернизъм. Та това, което прочете, е точно това -постмодернизъм. А професора каза, че този разказ има потенциал за роман. Та мисля дали да не го направя такъв. Ще видим. Да имаш прекрасен петък и уикенд, Младене!
цитирай
3. missana - Да, направи го роман. Сигурен съм, че ще стане много интересен.
19.12.2020 02:03
В началото на 90-те години 4-ма ближни започнахме издаване на списание за Постмодернизъм, което нарекохме "Хермес". Мотивацията ни за това име идваше от Хермес Трисмегист. В издателската ни група влизаха: Емилия Дворянова, Кръстьо Раленков, Вячеслав Остър и моя милост. Отпечатахме доста шантави текстове. Мисля, че списанието излиза и досега, издавано от Вячеслав Остър. То фигурира и в Националната библиотека.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 479997
Постинги: 241
Коментари: 846
Гласове: 499
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930