Убождах се на рози,
 и кръвта почна бавно да тече,
 и прописа- сякаш куриозно,-
 страдалческите редове.
 Съюзих се с философи,
 родили скръбните поети,
 чийто млечни строфи,
 бяха благословените сонети.
 И бунт започна несломим
 срещу всичката неправда и лъжа-
 станах син неуморим
 на обезсмъртяващото чрез смъртта.
 И ядох кал, пих тиня-
 отрови всякакви поех,
 воден от Сина на Мария,
 Комуто в служба се заклех.
 

А после...поисках друго.
Съблазни ме някакво тщеславие-
видях го като чудо,
донесло праведното знание.
О, какъв този мой наивитет-
все делата да са грешка!
Какъв е моят силует-
цар или жалка пешка?
И съм като ветропоказател-
всичко у себе си нося,
ала в себе си още съм мечтател,
без за Мечтата си да прося!
Животът май е все въстания...

...срещу чиста и нечиста грозота-
записки по блажените страдания.

словото ти се лее..
като..елей..
даже го написах..без да мисля...
радваш ме..многооо..

[quote=ladylady] словото ти се лее..
като..елей..
даже го написах..без да мисля...
радваш ме..многооо..[/quo
Благодаря за хубавия отзив, Юле! Много здраве и щастие ти желая!

И финалът е страхотен!

Искам само да кажа, че всеки човек е крачеща диалектика и вертикален покойник. Не се притеснявай от махалото на истината. То минава наляво през лъжата, но рано или късно се завръща в най-дясното си положение. Поздрав!

Много надежда ми вдъхна с този коментар, приятелю! Благодаря за което! Всичко най-добро ти желая! :)

Живота е това! Има от всичко.:)

Така е, но трябва доброто да е повече, поне според мен! А защо всъщност е по-малко, ние сме го направили така.