Извън лудостта, която се случва в Украйна, както и тоновете информация по нея, публикувам нещо, което да разсее ума за малко от неприятните събития.   Приятно четене!                 






                                   Тоз, който падне в бой за свобода,

                                  той не умира: него жалеят

                                  земя и небо, звяр и природа

                                  и певци песни за него пеят...

                                   (“Хаджи Димитър” - Хр. Ботев)

В българската възрожденска литература (а и често в първите години на следосвобожденската) образът на революционера-борец за национално освобождение, традиционно се представя емоционално и героически. Това е образ “заснет” “отвисоко” и „отдалеч“, обобщаващо, с много патетика в изображението, чието основно предназначение е да формира у читателя българско национално самосъзнание, да възпитава чувство на патриотизъм, гордост и преклонение в сърцата на идните поколения. За това свидетелстват стихотворенията на Христо Ботев (“Хаджи Димитър”), произведенията на Вазов (най-вече “Епопея на забравените”), “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов и др. В тези творби читателят сякаш остава с впечатлението, че българските революционери са някакви свръхчовеци - те са силни, честни, чужди на всяка низост и предателство, пред чието дело ние можем само да благоговеем и да им се възхищаваме. Те са тези, които най-много се доближават до определнието за “светец”. (Васил Левски).

  През 2011-та година Милен Русков написа роман, в който този революционер изглежда по различен начин, макар в същото време да остава същия. Докато възрожденските ни писатели и поети заснемат образа на въстаника, както казах, “отвисоко” и предимно героизирано, то Милен Русков доближава максимално литературния “фотографически” “апарат” до образа (всъщност влиза в него), за да ни покаже един друг “револуционер” - не толкова героичен и по-земен, с много пороци и страсти, чужд на патетиката, но и близък до нея. С какво този образ е интересен?

  Действието във “Възвишение” се развива в българското Възраждане, а сюжетът разказва за времето малко преди, по време и след Арабаконашкия обир на турската хазна, ръководен от Димитър Общи. Главните герои в него са измислените персонажи Гичо и Асенчо, а романът е концентриран около техните перипетии след обира. Повествованието се води от Гичо, родом от Котел. Именно неговата гледна точка е любопитна, защото показва не просто психологията на “револуционера”, на отдадения на “Делото” човек, но и нещо повече.

  Още в самото начало на книгата читателят се сблъсква с един недоволен човек. Буквално недоволството е в първите изречения:

 Двадесет и седми февруарий. Аааа! Туй не е живот! Много е студено, дърво и камък ся пука.

Това обаче се засилва не на следващата страница, а още на същата и то много:

 Котел е баш в Балкана турен, Господ сякаш насън го е правил. Пък ако е чиляк, кой див чиляк го е турил тука аз не мога ви каза, но не е бил той с ума си....(-). Мама ви да иба загубена, зарад вас съм ся нахулил в тоз снежний пъкъл! (Русков, 2017:7).

 Разбира се, това е човек приел да участва в революционното движение, вместо да остане в Котел, да прави аби с баща си, да се ожени и да води нормален начин на живот. В този смисъл той е знаел, че не отива на почивка и животът му ще е труден, но в случая не става дума за това. Характерното тук, е, че той е изнервен и псува само и единствено поради лошото време. Котел е “направен” в Балкана и това не е добре - и заради този факт - и Бога и човека са виновни. Читател с тотално лишено чувство за хумор би могъл да не се разсмее на тези първи редове - но още в самото начало романът започва с ирония, която ще продължава почти до края на творбата, и това не е написано случайно (впрочем характерен белег на постмодерната литература е тъкмо иронията, наред с други белези, и поради тази причина - но не само - произведението на Русков се счита за постмодерен исторически роман).

 Макар и развивайки се в епохата на Възраждането и с протагонист “револуционер”, романът на Русков сякаш използва времето и героя като маски, за да покаже чрез тях днешният български свят и днешният български човек. Примери за това не липсват - те са в цялата книга, а маркираният първи момент е само уводен. Нататък нещата се задълбочават. Малко след тази сцена, вече децата са с “прости акъл”. “Оплакването” от всички и от всичко в хода на повествованието е белязало Гичовата психика, но тя не е само негова -   неговите упреци, псувни, задни мисли, недоверие, агресия и пр., идват, за да фиксират българската народопсихология. Гичо е събирателен образ на българина - нещо подобно на бай Ганьо, но докато в уникалната творба на Алеко е показана грубостта, глупостта, невежеството наглостта и жестокостта, то тук ситуацията е малко по-различна. Ако бай Ганьо е “келепирен” човек и това дразни, въпреки смеха, който предизвиква, ако е селянин със значение на “селяндур”, то Гичо е далеч по-образован - знае много неща, постоянно използва цитати от “Горски пътник” на “съгражданина” си Раковски, а неговите размишления в някои точки от романа са философски. Но дори това не е сигурно - в тези моменти читателят е разколебан кой говори - Гичо или автора на книгата? Остава се с впечатлението, че понякога чрез устата на главния герой се намесва Русков, за да каже нещо, и тъкмо това считам за постмодерен похват - през цялото време говорителя е Гичо, но от време на време се обажда автора. Имам предвид следният случай от книгата. Гичо и Асенчо не знаят “французки”, когато вземат дрехите на французина. Но в една по-късна сцена е написано следното:

 Макар да не съчувствувам, туй го аз разбирам (Je comprendre) (Русков, 2017: 163).

Поясняването в скоби, лично за мен, не е на Гичо, а на автора. Тъкмо в това “обаждане” на автора в скоби, което го има и на други места, но то не е на Гичо, виждам деперсонализация на Аза (използване на поетически маски) - говори Гичо, но в скобите е някой “друг”. Казано с други думи, авторът е веднъж Гичо, друг път - себе си, именнно защото демонстрира дълбока ерудираност в скобите.

  Да се върна на образа на “револуционера” у Гичо. Чрез постоянното му оплакване, чрез честото използване на инвективи по адрес на спътника му или турците, на “лошото” време, на чорбаджиите и въобще сънародниците си , Русков обрисува по един неповторим, майсторски начин в ироничен план народопсхилогията на българина не само от възрожденската епоха - това е психиката и на съвременнния човек - не само оплакващ се, но и раздразнителен. Това личи и от следната фраза, вече не на Гичо, а на Тодор Шумненеца, когато един старец настоятелно ги пита къде е това село Оцетово, докато те пътуват преоблечени като оцетари:

 Бе ти какво си ся лепнал за нас кат’ пиявица на гладно псе? Аз сега ш’та оправя, д’ти иба майката българска старческа! (Русков, 2017:58).

 Твърдя това, защото подобни фрази съм чувал лично в съвременния свят. Но оплакването не е единствената черта, която характеризира “револуционерите”. Гичо (българина) не обича и когато другите се оплакват. Това личи ясно от следната сцена:

 Той зе да ся оплаква, как българите обичайно правят.

 Ако ся не беше оплаквал, щях да му предложа пари за каруцата, но тъй като ся оплаква, викам си на акълът: “Хайде да имаш още една причина да ся оплакваш” (Русков, 2017: 161).

 Този епизод показва засилваща се ирония, и ако читателя се смее от негодуването на Гичо, то смехът е още повече, виждайки как Гичо се дразни от характерна своя черта у другия. Тази ирония на Русков е малко по-различна от Алековата към бай Ганьо, поне според мен. Докато Алеко описва своя герой с цел да предизвика възмущение у читателя (освен смях), то отношението на Русков към българина е амбивалентно - той го иронизира, от една страна, от друга, някак се солидаризира с него - сякаш има и любов към човека, който вечно се оплаква, лют е и псува всички. Най-малкото, защото в него има човечност, освен негативи. Бай Ганьо, особено във втората част на книгата, се превръща в отвратителен персонаж - нещо, което с Гичо не става. Всъщност е трудно да се улови какво точно е отношението на автора към героите във “Възвишение”, освен иронизиращото. Докато повечето критици са съгласни, че преобладаващото отношение на Алеко към своя герой е отрицателно (но не напълно), а самият образ е подчертано лош, то при Гичо не е така. Той няма жестокостта, алчността и лакомията на Ганя. В този смисъл образът му е представен едностранно, при Русков има двойственост - изтъкнати са положителните му черти, наред с отрицателните. “Раздвоеността” въобще е прорязала цялата тъкан на романа - и това също е постмодерен похват - разколебаването на Аза. Гичо е “мрънкащ” “револуционер”, но у него виждаме и следното:

 Викам си на акъла: Какво ги наругах аз наши българи! Туй е от гладен стомах. Защо ти живейш в два свята - в един на празен стомах, и в един на пълен. (Русков, 2017: 209).

 В цялата творба “револуционера” е представен бинарно - веднъж наругава държавата, всичко българско и човешките взаимотношения, в следващата сцена размишлява колко е хубав животът и природата, и това е особено осезаемо в миговете, когато лежи и наблюдава небето и слънцето, или когато чете примерите за глагол с “любя” от букваря на Берон. Има съзнателен отказ от даване на категорична дефиниция на това кое какво е в света, и че всичко е относително.

 Някои читатели се възмутиха от представянето на образа на българския “револуционер” като разбойник, по-конкретно - крадец. Възпитаната в духа на възрожденската литература публика е свикнала да вижда тези типажи духовно извисени (за това говори и Гичо, по-точно - за духовното возвисяване на хората като път към освобождението не само от турско робство), чисти и праведни, както споменах в началото. Русков просто ги представи отблизо, отвътре, разбивайки клишето на патетичното в образа - опит, който е не само сполучлив, според мен, той е и в голяма степен жизнено и морално обоснован. За да започнеш такова сериозно и опасно нещо като “Делото”, това е свързано с преобръщане на съществуващия ред. Думата революция идва от къснолатинското “revolutio” със значение на  “преобръщане, превъртане”. “Престъпление” идва от “престъпвам реда или нормата”, трябва нещо да се престъпи, за да се потигне желано състояние. В този смисъл, представянето на “револуционера” като разбойник е напълно нормално - за да тръгнеш срещу такава огромна сила като Османската империя, не можеш да бъдеш като останалите хора - изисква се голяма доза смелост, жертвоготовност и лудост - “превъртане”. Така представянето на Гичо и най-вече Асенчо като крадци, ми се струва оправдано - когато си “превъртял”, изправяйки се срещу такъв могъщ враг, нищо чудно да си способен да извършваш и дребни престъпления, защото вече не живееш по наложените от него закони, а и изобщо по общоприетите социални норми на живот.

 Освен това, представянето на Гичо и Асенчо като разбойници-крадци, може да бъде четено и от друг ъгъл. Това е отново принизяване на българското, показване на негативния полюс в душата му. Това е своеобразен дискурс на автора към сънародниците му, които са затънали “до гуша” в психологията на низкото - как да измамим някого, да припечелим без много труд, или изобщо без труд. Отново ирония към съвременното българско общество, което не е “возвисено”.

 Неслучайно избрах строфа от знаменитото стихотворение на Ботев “Хаджи Димитър” като епиграф на това есе, защото романът на Русков е свързан тъкмо с него, и ще обясня защо.

 Макар цялото първолично повествование, издържано в духа на устната реч (сказ) да е преобладаващо иронично и очарователно, то краят на този забележителен роман, уви, не е такъв. Издайничеството на Общи след залавянето му, което води до разпада на ВРО, а в частност и предателството на Асенчо след слизането до Ямбол, отвежда към откриването на Юнаците в Сливенския балкан. Последвалото финално сражение с редовната турска войска - аскер, на възвишението, е особено драматична, като загиват всичките другари на Гичо, а той остава последен. Това ми напомня за следното:

 Жив е той, жив е! Там на балкана,

 потънал в кърви, лежи и пъшка,

 юнак с дълбока на гърди рана,

 юнак във младост и в сила мъжка.

 Финалната сцена във Възвишение много прилича на съдбата на Хаджи Димитър - той е сам в балкана (хипотетично да предположим, че е на връх), ранен е и очаква края си. С Гичо се случва същото - остава сам на възвишението, ранен е и очаква смъртта си. За мен това е своеобразно намигане на Русков към това стихотворение - отдаване на почит към нашите герои тъкмо чрез оприличаването. След цялата ирония в книгата, краят е трагичен - каквато е съдбата на голяма част от възрожденските ни революционери.

 Романът свършва отново с типичния за Русков похват в тази книга - раздвоеността. Малко преди да се самоубие с “другаря си Колта!”, той казва:

 “Е, хайде със здраве! Може да ся видим - не губи надежда, - в тоз свят или в онзи. Пък ти ще ми кажеш кой кой е. (Русков, 2017: 407).

  Отново имаме разколебаност на Аза. Тя е присъща и за автора на това есе, който е в известна степен разколебан в правотата на предложената  от него интерпрететация.