Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2021 11:41 - ДЕЛНИКЪТ И ПРАЗНИКЪТ
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 1216 Коментари: 2 Гласове:
1

Последна промяна: 08.12.2021 11:42

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

„...създавайки символични структури, които обясняват космическия ред (на старогръцки „космос“ означава именно „ред, порядък“), човекът е принуден да предприема някакви действия, които да го приобщават към този ред. Така възниква празникът, в който за разлика от делника човекът се стреми не да преживее, а да се впише в света, който населява. Този процес се осъществява в поредица символични действия, наречени обреди или ритуали.“

( из „Теория на литературата“ , А. Панов, изд. Просвета, ИК А. Панов, стр.27)

 

„Празникът е ден в памет на значимо събитие или личност...ден от годината, в който по историческа традиция е прието времето да се прекарва без трудови или учебни занимания като обикновено всеки празник има своя специфична церемония, например закичване на мартеници на Баба Марта, консумация на рибни ястия на Никулден и т.н.“

(от Уикипедия)

 

  Това са две от определенията за празника, като първото е научно и за историческото възникване на празника, второто е по-общо и просто. Но каква е ситуацията днес и как се преживява празника и делника в настоящето?

   В определени моменти може да съществува сливане между празника и делника, защото някои дни се превръщат в лични празници, различни от официалните, а и доста по-значими за празнуващият – например денят на сватбата между мъж и жена обикновено не е празник, макар  да се извършва в уикенда, но се превръща в едно от най-значимите събития в живота на мъжа и жената – по-голям празник от всеки друг. Най-големият празник, обаче, ще настъпи за тези хора, когато им се роди дете, а това може да се случи в делник, но този делник ще бъде най-големият празник в живота на семейството. Празник, също така, би могло да бъде и успешният завършек на семестриалната сесия при студентите, денят на успешно защитена магистърска теза, успешно защитена докторска дисертация, придобиване на професорска титла, рожден ден, имен ден и т.н. Това са т.нар. „лични празници“, защото те не са официални като 1 януари ( Нова Година и Васильовден ), Коледа, Великден, 3 март, 6 май, 24 май и т.н., и се сливат с делника, т.е, могат да се случат в делнични дни, но често се преживяват по-силно и са по-значими за хората от официалните празници.

  Имените дни също са празнични, но те не са официални, и човек в този ден работи, обикновено празнувайки след приключването на работния ден. В какво обаче се състои главно празнуването в днешно време, за разлика от миналото, когато хората са извършвали обреди или ритуали? За съвремения човек празникът сякаш с е превърнал във време, в което да хапне повече, да пийне повече, и да попуши повече – това като че ли е основният обред или ритуал, който е натоварен с някаква особена ценност за съвременния човек (визирам главно българите, защото не познавам особено добре чужденците).

  Открай време като че чувстваме някаква особена национална гордост от факта, че сме изпили повече или изяли повече. Сякаш расте по този начин националното ни самочувствие – не е шега работа и се изисква специфична издръжливост и сила да поемеш половин литър или цял литър ракия, плюс няколко бири с печено цяло или половин прасенце, пържоли, агнета и т.н. по време на Коледно-Новогодишните празници, Великденските празници, Гергьовден, и т.н. На какво се дължи това?

  В Древна Тракия хората са вярвали, че храната и напитката са свещени и са част от божественото. Биха могли да осигурят безсмъртие. Може би не е случаен фактът, че когато някой човек е много пиян, друг му казва: „тоя е безсмъртен!“. Едни думи, казани като подигравка, но отразяващи  нещо от вярата на траките в големите способности на храната и напитката. Разбира се, че страстта ни към повече ядене и пиене едва ли е породена от „чудесните“ съдържания, които са се приписвали на тях от древните (а голяма част от хората дори не знаят за тези вярвания на траките), а е по-скоро породена от нещо друго.

  Нашият народ, поне откак го помня, все е недоволен от нещо, все мърмори и все е крив. Да, наистина, в днешното трудно време, заради пандемията от Ковид-19, обхванала целия свят, всеки е недоволен и с право. Но какви са били причините за това недоволство, когато не сме и предполагали, че този вирус ще завладее света? Причините са няколко, според мен. Не мога да не свържа тази неудовлетвореност от битието на българина с петвековното османско иго. Това време е дълго, твърде дълго, достатъчно, за да се пречупи човешкият дух. Вечното недовлство, склонност към интриги, увличане в низки страсти и действия са наследството, което за жалост ни е останало от онези години. Това от една страна. От друга страна, обаче, населението винаги е недоволно от управляващата класа, която и да е тя, и която самото то е избрало. Трудният живот, ниската заплата, малкото свободно време, усилията, които се полагат, за да се свържат двата края, изморяват бедната душа на българина и на него му трябва подобващ отдушник. Той открива този отдушник, този незаменим „приятел“ в лицето на алкохола. Немалки количества алкохол се поглъщат в делниците, след работа, и особено в края на седмицата – петък. А пък вече по време на празници нещата стават много сериозни – дотолкова сериозни, че дори се получават отравяния.

  В това собствено са се превърнали националните и официални празници в страната ни – в една бурна „ракиена“, „бирена“ или „винена“ вакханалия, която започва невероятно, понякога свършва фатално, и често се въплъщава в нещо мъчително (най-вече на следващия ден). Това не само че разрушава организма, особено, когато се практикува дълго време и не само по време на официалните празници. Това отдаване на „почит“ към празника, честван в името на Труда, Славянската писменост, или името на определен светец, Божия Син, и т.н., крайно се отдалечава от същинското отдаване на почит, за което са измислени празниците. Същинското празнуване на Рождество Христово например, или на Възкресение Христово, има преди всичко, освен отдаване на почит на Божия син, ние да си СПОМНИМ за Него и да се приобщим към Него – тук не става дума само за формалното приемане на хляба и виното, въплътени в Плътта и Кръвта Христови. Да се приобщим отново именно чрез спомняне за живота и делото Му, и да не забравяме, че сме част не само от този свят, който е създаден от Него, но сме и част от Друг – възвишен и идеален, в Който най-същественото е любовта и фактът, че ние, хората, сме едно и също семейство. В това именно се състои идеята на празника и мисията му – да загърбим трудовото ежедневие и всекидневните житейски грижи, и да си спомним, че принадлежим на Друго Царство, в Което сме свързани от любовта. За истински религиозният човек такъв ден е всеки ден, т.е делника, но за останалите би трябвало да е празника, чието настъпване бележи не това „спомняне“ и „приобщаване“ за жалост, а както вече писах, бележи началото на ден, прекаран предимно в ядене и пиене, като своеобразно „отпускане“ от и „забравяне“ на трудните и трудови делници. Образът на Спасителя мнимо пробягва през съзнанието, и Той не е основата и центъра на празника. Дори още по-лошо – Той се превръща в повод за пиянстване, като че всичко, на което е успял да ни научи за 2000 години, е само да ядем и да пием. Разбира се, няма лошо по време на празника човек да пие по „едно“( пък дори и това да се разбира като една, две, три чашки), но не и да се изпие една бутилка. Лошото е, че често тъкмо това се случва.

  На масата хората се сближават, а често се и сприятеляват (непознати са ставали приятели на фирмени партита и т.н.). Това е важната социална функция на празненството – да приобщи, да сближи (тайнството Евхаристия е било извършено за пръв път именно на Тайната вечеря, която макар и не точно празненство, е било събрание на хора на една маса с храна и напитка). Проблемът със съвременното празнуване, е, че макар и то да започва като време, в което да си поговорим и да се сближим, прекомерната употреба на алкохол изважда наяве скритото, което често е било премълчавано в трезво състояние, и чиято същина е преобладаващо негативна – избуява дълго потискана омраза (без значение дали тя ще е към някои от хората на масата, към шефа в работата, който може да не присъства на празненството, или нещо друго), и не са никак редки случаите, в които пиян човек подхваща скандал, който завършва с побой, водещ и до убийство. Така наглед невинното празненство  завършва ужасно, а празникът – в трагедия. Алокохолът е нож с две остриета – умерената му употреба отпуска човека и му дава шанс да се наслади по-пълно на празника и да се почувства по-добре, но границата между умереното количество и прекаленото количество често се минава, и тогава стават най-големите бели. Много хора знаят, че когато ти е най-сладко тъкмо тогава трябва да се спре, но тогава е и най-трудно да се спре, и малцина го правят.

  Проблемът със сближаването на хората по време на празничните маси, е, че то често е фиктивно такова. Близък съм с някого вечерта и му обещавам разни неща, които със сигурност няма да изпълня, когато изтрезнея на следващия ден, защото съм го лъгал, или просто съм забравил. Или пък му казвам, че той е най-важният в живота ми, и дори наистина го мисля в момента, а след няколко дни ще го разочаровам. Цялата патетичност, от която сме обхванати по време на празника, дори и тя да не е породена от алкохол, някак твърде бързо се изпарява после. Казват се големи и силни думи. А един наш съгражданин от близкото минало (когото много обичаме именно на думи, само на думи, за жалост), е казал, че „дела трябват, а не думи“. И думите са важни, разбира се, словото е чудесно (т.е произхожда от Чудото, затова е и толкова силно, особено в литературата), но когато то не е подкрепено от дела, изгубва влиянието и силата си, и излиза като нещо лошо.

  Според мен истинското почитане на празника или „празнуване“ (което след това би могло да бъде последвано от умерена употреба на алкохол и храна), може да се състои именно в това осъзнаване, че сме част и от друго Битие, освен ежедневното ни. Затова писах по-горе. Не е задължително то да се осъществи само в храма (на Великден или друг религиозен празник). То би могло да се случи по време на разходка и съзерцание на красивото около нас – ако имаме очи да го видим, но и на обръщане към себе си, на задълбочен поглед вътре в себе си. Празникът няма за цел само почивката от сивото ежедневие, време за отмора – тази функция се осъществява и от уикенда. Той има за цел човек да си спомни за важните неща в живота, които забързаното трудово ежеденевие приспива – спомнянето кои сме и какви сме, какво е предназначението ни. Уви, твърде сме се отдалечили от това спомняне, а празниците все по-рядко го провокират.

  

 





Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - Много интересен текст, Влади!
09.12.2021 20:19
Най-малкото провокира размисъл и в най-ерудираните глави. Поздравявам те!
цитирай
2. tikovpisane - Благодаря ти! Радвам се, че си го оценил.
09.12.2021 21:08
missana написа:
Най-малкото провокира размисъл и в най-ерудираните глави. Поздравявам те!

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 704535
Постинги: 291
Коментари: 977
Гласове: 718
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031