Седнах на масата, отпих глътка кафе и запалих цигара. Обходих с поглед стаята – очите ми се плъзнаха по шкафовете, печките, пералнята, после по килима. Установих, че апаратментът е мръсен, бях го занемарил. Дадох си дума, че тези дни трябва да почистя.

Тишината ме обгърна.

Тогава ме прониза самотата. Физически я усетих. Като кубче лед, което е малко, но после се разраства до цял айсберг, за който аз съм залепен.

Изведнъж осъзнах, че съм самотен. И то много.

Майка ми бе права. Трябваше да си намеря жена. Ала исках само тази, която не можех да имам.

И тогава се появи страшната мисъл. Вероятно най-страшната измежду всичките.

Щях ли да умра сам?

Без жена и деца до себе си, които да ме гледат, когато остарея? Мисълта бе жестока. Трагична.

Бях разкъсван от две мисли, или по-скоро бяха два въпроса.

Да последвам ли повика на природата, на рационалната, естествена необходимост, и да създам дом и семейство, да оставя поколение, защото не се ли раждаме на света, за да ни наследи някой ? –  не е ли най-нормалното нещо на планетата да създадеш деца, понеже ако ние, хората, спрем да се възпроизвеждаме, светът ще загине, - или да последвам повика на сърцето си – на тази пуста, безмилостна романтика, -  който ми шепнеше, че Габи е Жената, и ако някога създам дом и семейство, трябва да е САМО и ЕДИНСТВЕНО  с нея, иначе по-добре да съм сам хиляда години.

Тези мисли се конфронтираха настървено в главата ми, и нито една от тях не победи.

Ала се появи трета.

Появи се, докато съзерцавах гарсониерата си, и чух лаят на дакела на съседа от долния етаж.

Кучетата бяха извънземни същества – носители на чистата, искрена, безпределна любов. На детската любов. Бяха ангели.

Трябваше да си взема куче. Те бяха най-добрите врагове на самотата. Може би един дакел, или пудел, или голдън ретривър, булонка, хъски, или каквото и да било друго. Имах нужда от куче и щях да си взема.

После се усмихнах тъжно сам на себе си – всички самотници и нещастници имаха кучета. Имаха и другите хора, но самотниците – винаги, или почти винаги.

 
Откъс от " Томление "

 

Самотата е бич божий. Но и истинската любов, какво е? Не е ли същото?! Ако си я срещнал, но не можеш да я реализираш...! Може ли кучето, колкото и вярно, и обичащо да е то, да ни замени празнотата от нереализираната истинска любов? Според мен - едва ли. Гениално си изразил вътрешното усещане на самотника:

"Тишината ме обгърна. Тогава ме прониза самотата. Физически я усетих. Като кубче лед, което е малко, но после се разраства до цял айсберг, за който аз съм залепен."

Този цитат го оставям в паметта си!

Прав си, разбира се! Нищо не може да компенсира липсата на истинската любов, нито дори домашния любимец. Но поне помага, утешава и намалява болката. Все пак, трябва да направим нещо, за да не изперкаме тотално, и кучето е ефективно средство за това. Да имаш хубава седмица, лишена от негативни емоции!

Нека тази седмица е хубава и за двама ни!