Келнерът донесе бутилка вино. Не обичах вино, но тя обичаше, затова се примирих.
Наля в чашите ни и се оттегли с поклон. Взех чашата и тя пое своята. Вдигнах я.
– Наздраве! Пия за срещата ни!
– Аз пия за това повече да не се забъркваш в неприятности.
Отпихме. Аз се закашлях, тя се засмя.
– Какво, не ти ли харесва?
– Не, страхотно е! – през задавянето си отговорих аз. – Не съм пил по-добро... – продължавах да кашлям.
Тя се усмихна много широко. Сърцето ме стегна, всичко ми се обърна с главата надолу. Какво правеше тази жена с мен?
– Знаеш ли, въобще не можеш да лъжеш – каза тя. – Голямо дете си. Когато го правиш, винаги ти личи. И въобще повечето от нещата, които вършиш са някак... по детински. Което е много сладко – гласът ѝ доби с една октава по-нежно звучене, а аз се почувствах все едно не съм на масата, а в безтегловност и на няколко метра над масата, заедно със стола. – Разбира се, може да ми къса нервите, но пак е много приятно.
– Ти цялата си самата сладост! – рекох аз и пак съжалих затова, че чувствата ми изпревариха разума ми, който и без това не бе много, защото тя ме погледна смутено. Затова побързах да сменя темата.
– И така, Кристина, забелязах нещо още на първата ни среща, но досега все нямах възможност да те питам за него. Усетих твоя британски акцент. Не си тукашна, нали?
– Всъщност наполовина. Мама е британка, татко е американец. Но аз наследих от нея акцента. И като че ли съм се метнала на нея, колкото и да е странно.
– Защо да е странно?
– Защото по принцип дъщерите приличат повече на бащите, синовете на майките. Разбира се, не е задължително да е така винаги.
– Къде са те сега?
Лицето ѝ помръкна.
– Починаха. Преди година.
– Ооо, съжалявам!... – хванах я за ръката. – Много съжалявам. Как?
– Не ми се говори за това! – отсече тя с разтреперан гласец.
– Добре. Това е ужасно. И аз загубих своите. И аз не бих говорил за това.
След малко тя каза тихо:
– Тревър бе през цялото време до мен. Благодарение на него се справих. Ако не бе той, сигурно щях да съм полудяла. Не ме остави и за миг. Много съм му признателна за това и много го обичам.
В сърцето си в този момент удушвах Тревър, но си дадох сметка, че мисля като идиот. И въпреки това си го мислех. Ревнувах страшно много.
Помълчах. Преди да кажа нещо, я загледах. Тя не облече рокля. Просто един дамски летен костюм с пола, който много отиваше на крехкото ѝ тяло. Зад гърба ѝ се виждаха светлините на града от широките прозорци, които смесени с блясъка на свещите на масата, придаваха на цялата обстановка приказно – романтичен вид. Или поне на мен така ми се струваше. Може би всичко идваше от тази жена срещу мен.
– С какво се занимаваш? – подех пак аз.
– Работя в един бижутериен магазин. Не можех да си намеря работа по специалността, която завърших и бях безработна, добре че беше Тревър да ме уреди в този магазин.
„Аха. Значи, пак се е изявил като спасител. Голям самарянин щеше да излезе тоя. Нямаше лошо, аз му бях признателен, че ще ни даде работа, но всяко добро, което правеше за нея, ме вбесяваше. Алогично е това, нали? Не, просто бе тревога. Че може да се влюби в него заради тези му милосърдни и щедри прояви, а бе и доста привлекателен“.
– Браво на момчето! – казах аз, опитвайки се да прикрия иронията в гласа си, но не успях. – Как се запознахте с него?
Тя отпи от виното.
– Аналогична ситуация на твоята. Както го гледаш мил и любезен, галантен, добър и т. н., той може да бъде също така много лош и агресивен човек. Като теб. Един ден го видях да спори с някакъв уличен продавач на хот-дог. Бил огладнял и си купил един. Още на първата хапка изплюл съдържанието на сандвича от устата си. Разкрещял се на продавача, че му е пробутал развален кренвирш. За беда, човекът се оказал устат и тръгнал да се разправя с Тревър и да твърди, че стоката му си е наред. Въобще не го засягало, че е син на президента. Крещял му. Тревър го предупредил да внимава в картинката. Но онзи не спирал и накрая го зашлевил – трябва да ти кажа, че Тревър има тежка ръка. Продавачът падна на мига. Тогава се оказах там, точно както се оказах и при случката с теб. Укротих го, за да не стане по-зле за продавача. Спрях го, за да не стане пагубно. Така се запознахме. Знаеш ли – тя отпи от виното и запали цигара. Аз последвах примера ѝ. – Имаше нещо твърде подобно при вас в тези случки. Сега като си представя теб и него, биха казала, че е дори много. Не знам, не мога да го обясня, сложно е. Сходни бяха действията ви.
Има още нещо за Тревър, което не знаеш. Господин президентът не е биологичният му баща. Той го е осиновил от приют за сираци, защото не е могъл да има потомство, но видял Тревър в приюта и мигом го харесал. Истинският баща на Тревър е умрял отдавна, при неизяснени обстоятелства. Той не знае нищо за него. Опита се да открие сведения за баща си, но не успя. Майка му също е неизвестна. Родителите му са забулени в мъгла. Това го потиска от време на време. И все си мисля, че агресивността на Тревър произхожда от биологичният му баща, защото господин президентът въобще не е такъв.
След тези думи пак се сетих за очите му и как ми заприличаха на тези на майка ми. Съвпадение? Не знам. При всички положения беше много странно.
– Искам да ти задам един по-деликатен въпрос. Може ли? – запитах я аз глухо.
Тя дръпна от цигарата, издуха дима и се усмихна.
– „Деликатен”. Браво, използваш по-завъртяни думи. Има напредък. Разбира се, че може.
Тази забележка ме ядоса, но си давах сметка вече, че го прави, за да ме дразни и ако реагирах, както ми се искаше да реагирам, щях да сгреша. Затова я игнорирах и директно зададох въпроса си.
– Харесваш ли го?
– Кого?
– Тревър?
– Разбира се. Той е страхотен човек. Надали има някой, който да не го харесва, като изключим случаите, когато превърта и е доста опасен. Като теб.
– Друго имах предвид. Привлича ли те? Като мъж?
Тя не отговори веднага. Вместо това си наля още вино, отпи глътка и дръпна от цигарата си, издухвайки дима към тавана. Направи едно дяволито изражение, което не ми се понрави. Сърцето ми думкаше бясно в гърдите.
– Защо питаш? – каза най-сетне тя с дяволитите мимики на лицето си.
– Питам просто – не успях да се овладея и гласът ми излезе заядлив. Съзнавах, че съм като разтворена книга за нея и това ме вбесяваше, но бях безпомощен и не можех да се крия пред това ангелско лице, зад което имаше същите мисли, ала ми бе трудно да повярвам, че там има и демони. Но уви – те се таяха у всеки от нас.
– От време на време се е случвало – усмихна се тя и за първи път съзрях върху лицето ѝ една похотлива, сладострастна усмивка, нямаща нищо общо с чистата, невинна, детска физиономия.
Скръцнах със зъби и ритнах крака на масата, но съвсем леко. Лицето ми се изкриви в болезнена гримаса. Това окончателно я развесели.
– Глупчо такъв! – каза тя разсмяна. – Да можеше да се видиш отстрани. Едно към едно си с малките деца! Обаче така изглеждаш твърде сладък! Пошегувах се малко. Не, нямам такива чувства към него. Освен това той е обвързан. А и приятелката му е много красива, аз не бих могла да се меря с нея. Ние с него сме само приятели. Дори нещо повече – чувствам го като брат.
Олекна ми, макар че още не губех тъпо-смешното си изражение в нейните очи, ако да твърдеше, че съм бил сладък така. След като си възвърнах нормалния лик, отпих глътка вино, пак се закашлях и пийнах малко вода, за да ми мине. Запалих цигара.
– Очевидно виното не ти харесва – каза тя. – Защо не си поръчаш каквото ти се пие. Не е нужно да ми угаждаш с такива действия, само и само за да ме впечатлиш. Разбери – не е нужно да правиш каквото и да е, за да накараш някоя жена да те хареса. Тя или ще те хареса от първия път, когато сте се видели, или няма въобще да те хареса.
В този миг се появи келнерът с въпросителен поглед. Поръчах му двойно уиски с лед.
– Значи не вярваш, че хората се харесват с течение на времето? Аз съм чувал, че и така става.
– Може и да става. Всичко е възможно, както съм ти казвала и преди. Но аз не вярвам. Тези, които не се загледат малко по-дълго в очите първия път, когато се срещнат, и ако в тези погледи не премине искра на възхищение, на небесно томление и трепет, не се обичат. Дори и да останат после заедно цял живот, това няма да е любов, а привързаност. Естествено, това е моето мнение. Не казвам, че всичко, което мисля, е вселенски закон.
Колко хубави думи, които за съжаление ме притесниха, защото се сетих за нашата първа среща. Помня как тогава сърцето ме заболя по непознат дотогава начин, от нейната божествена усмивка. Но... не долових нищо у нея. Освен ако... не съм го забелязал, понеже не съм от най-наблюдателните хора или пък в този момент, ако е имало такъв от нейна страна, съм зяпал другаде.
– В твоя поглед към мен на първата ни среща, случиха ли се тези неща, за които току-що спомена?
Надеждата нахлу в сърцето ми като гръм и мълния, докато я чаках да ми отговори. Тя тръсна пепелта от цигарата в пепелника и сведе глава. Гледах изящните ѝ, грациозни черти, нежните ѝ бели рамене, по чиято чувствителна кожа танцуваха смесените прекрасни светлини от уличните лампи и от свещите, които се разливаха и по прелестното ѝ лице, наклонено съвсем леко към снежнобялата покривка. То бе придобило леко унил вид, сякаш някаква тъга пробяга през него, но само за миг – миг, в който всичко – светлините, облеклото ѝ, приборите на масата, минувачите на улицата, които се мяркаха, всичко бе придобило някакво мистично измерение, сякаш това вече не бе реалността, а някакъв друг свят, до който се бях докоснал и в който толкова се влюбих, че не исках никога, никога вече да го напусна. Това бе най-емоционалният и вълнуващ момент в живота ми дотогава.
Тя вдигна глава и прошепна с най-нежния глас, който можеше да съществува:
– Ще ти кажа само, че сърцето ме заболя… до смърт.
Из " От Ада или Одисеята на един съвременен Йов " -част втора. Закупете книгата " на зелено ", защото си заслужава.
