Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.03.2019 12:40 - БЪДЕЩЕ
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 1363 Коментари: 6 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

От известно време насам ми върви. Исках да бъда писател- станах. Исках да съм известен – и това се случи. Книгите ми- с поезия и проза- се продават в огромни тиражи. Постоянно съм канен за участия-в телевизията и радиото. По-социално ангажиран не съм бил никога през живота си. Завърших социология с отличен успех, после станах и доктор по социология. Замогнах се. Занимавам се и с благотворителност. Но най-важното от всичко, бе че най-накрая срещнах любовта на живота си. По едно време се бях обезверил, че това е възможно. Аз творях любовни стихове, но все удрях на камък в интимната област. И за радост- това се промени.

   Имам много приятели, хубава кола, невероятен дом. Наскоро започнах и работа като редактор в най-известното и реномирано издателство в страната. Планирах също така до няколко месеца на предложа брак на приятелката ми. Нямаше закъде да отлагам по-вече.

  Накратко казано- сбъдна се всичко, към което се стремях. Сега исках само едно- нищо от постигнатото и случилото се дотук, да не се промени. Защото също така ми е известно, че често губим това, което имаме, и особено- ако не сме го оценявали, докато е било при нас.

  За съжаление, такива мисли много ми се въртят в главата напоследък. Това ме притеснява. Нощно време не заспивам до късно, мислейки си как всичко, което имам, може да рухне за нула време. Въпреки, че го оценявах и се бях борил за него. И пак- можеше да ми бъде отнето. Не защото съм лош или нещо друго- просто защото „ така било писано“, или казано с други думи- поради влиянието на сили, които не разбирам.

  Една нощ, докато се опитвах да прегърна съня, а той упорито ми се изплъзваше, се сетих за един човек, който бях срещнал преди няколко години, в бар „ Джей Джей Мър-фис“. Той беше строител, доколкото си спомнях. Забравих му името, но помня, че раз-говорът с него бе странен, ала крайно интересен. Особняк човек. Чешит. Замислих се- какво ли прави той сега? Беше тъжен, защото бе неразбран. Дали бе жив още? Искаше ми се пак да го видя и да поговоря с него. Ала не знаех къде живее, нямах и телефонния му номер. Затова реших да направя единственото, което ми хрумна- щях да отида някоя вечер в бара, където се запознахме, с надеждата, че ще дойде. Смътно си спомних, че той май каза, че посещавал често „ Джей Джей  Мърфис „.

  И така, на другия ден съобщих на приятелката ми, че ще изляза сам тази вечер. Обясних й защо . Слава Богу, не бе от ревнивите и подозрителните. Повярва ми и не възрази. Точно заради това, никога не я лъжех.

 

 Беше началото на май месец. Времето бе меко, топло, без да е жега. Това е любимият ми месец. Навсякъде мирише на цветя, дърветата се раззеленяват, настроението се повдига у всеки. И именно тогава, вдъхновението ми за писане е най-голямо. И още- знаех, че след много малко време идва морето и вече бленувах за летните удоволствия. Обичах май!

 Към двадесет часа, барът бе наполовина пълен. Седнах и си поръчах стаут „ Гинес „, както вечерта, когато се запознах със строителя. Отпих от хубавата бира и блажена ус-мивка озари лицето ми. Голяма част от клиентите впериха в мен любопитни погледи- познаха ме. Нали сега бях известен. Някои от тях дори дойдоха до мен за автографи.

- Много харесвам книгите  Ви, господин Александров.- каза едно момиче на около двадесет.- Страхотни са. Нямам търпение за следващата.

- Много Ви благодаря. В момента не пиша нищо. Но скоро ще го направя. Заради Вас.

Момичето се изчерви и се отдалечи. Раздадох автографи на още няколко човека.

 Мина половин час- нямаше го. Реших да почакам още, и ако не дойде- да си ходя.

 Мина още половин час. Нищо. Попитах бармана, като преди това описах човека, дали е редовен посетител на заведението. Той каза, че да, но му било чудно защо тази вечер го няма. Всеки ден идвал след работа да пие по едно-две.

 Не ми се чакаше повече, затова си тръгнах. Реших утре пак да мина.

 Няколко пъти ходих-  нямаше го. Още един път щях да отида, и повече нямаше да идвам.

 Последният път, когато дойдох, точно преди да си тръгна- бях висял вече час, раздавайки автографи на хората и дори приказвал с някои от тях,-  влезе един човек, който беше...тъжен. Същата едра фигура бавно се заклатушка към бара и с тежка въздишка се пльосна на стола. Поръча си уиски. Отпи от чашата, остави я и пак въздъхна- измъчено и дълбоко.

 Преместих се до него.

- Добър вечер. Помниш ли ме?

Извъртя масивната си глава към мен и се вторачи.

- Да. Да, разбира се. Сигурно щях да те забравя, но ти стана популярен. Помня те, Саше. Поздравявам те за успеха ти. Радвам се за теб.

 Говореше тъжно. Може би нещо лошо се бе случило с него. Щях да го питам.

- Да. Извинявай, че те питам, но...как се казваше...забравих ти името...

- Павел.

- Какво става с теб, Павка?

Нищо не каза. Изгледа ме продължително- благ, ала изстрадал поглед. Сетне промълви:

- Както може би се досещаш, по вида ми, не съм добре. Жена ми почина.

Не знаех, че е женен. Всъщност, не знаех нищо за него- предния път бяхме водили философски разговори, без да го питам за личния му живот.

- Много съжалявам. Моите съболезнования.

- Благодаря ти- усмихна се той с крайчеца на устните си.

Настъпи пауза. Явно не му се говореше тая вечер. Нормално. Почувствувах се конфузно. Отипвахме замислено от чашите си. Мълчанието обаче натежа и го запитах:

- Какво става с теб?

Няколко секунди не каза нищо.

- При мен няма какво да се каже. Разкажи ми за себе си ти- явно ти е провървяло в живота. Ще бъде по-интересно.

 Нямах против и му споделих как съм живял последните години. Когато свърших, той се усмихна сърдечно.

- Браво. Браво! Още като се срещнахме знаех, че ще постигнеш много. Не че го знаех, но го предчувствувах. Ала не исках да ти казвам, защото...сещаш се...да не те урочасам нещо. Поздравления, Саше.

- Благодаря ти! Но...разкажи ми все пак малко за себе си. Разбирам, че не ти е до това в момента, но...погледни го от друга страна- може да ти олекне. Дори съм сигурен, че ще ти олекне. Кажи ми.

 Той гаврътна уискито на екс и поръча още едно. С него поръча и една кола.

- Казах ти, че жена ми почина. Липсва ми. Не бяхме голяма любов с нея, но...сега ми е гадно. Просто бях свикнал. Бяхме женени от двадесет години. Просто едно обикновено семейство, като нас има хиляди. Децата бяха в чужбина- и сина и щерката. Да, две имаме. Обадих им се и веднага долетяха. Колко са се променили тези деца...колко са се променили...

  Преди няколко години, след като завършиха висшето си образование, и двамата отлетяха за САЩ с гаджетата си- хванаха ги тук, по-заможни американчета. Няма лошо. Не са интересчии моите, просто така се случи. Зет ми е бизнесмен сега, занимава се с не-движими  имоти, отделно и някакъв друг бизнес върти, не помня вече какъв точно. Сна-хата е готина девойка и то много. Сватовете са доста богати- в Америка притежават кръг от строителни фирми.

 Но...да се върна на думата  за децата ми. Променили са се за времето, през което не съм ги виждал. За съжаление и моя болка- към лошо. Те просто са започнали да приличат на останалите хора. Мислех, че ще бъдат различни, опитвах се да ги възпитам така, но не успях. Тия скапани социални мрежи...ще ни видят сметката те.

 Той отпи от чашата си и продължи.

- Никога не съм ги харесвал, особено Фейсбук. Влияе зле на хората. Повечето висят там с часове, а някои-от сутрин до вечер. Човек затъпява. Може би в началото идеята му е била добра, но сега...освен, че човек, лично според мен, деградира там, той се превръща и в безкрайно лют хейтър. Което всъщност, май е почти същото, като да деградираш. Това, което най-много ме дразни от този сайт, е че ни прави твърде лицемерни и лъжливи. С тенденция да ставаме още повече такива. И се замислям, мама му стара, по този повод...какво ли ще е бъдещето на нашата природа. На човешката природа...

 Прекъсна за малко. Изпи уискито на екс и си поръча трето. Аз бях забравил да пия, но като го видях, ударих една сериозна глътка. Той продължи, когато бармана му донесе поръчката.

- Неслучайно говоря за моите деца. Откакто се появи Фейсбук, полудяха. Прекарваха много време там. Рядко излизаха. А като се върнаха от Щатите за погребението на майка им, положението беше станало още по-зле. Бегли оттенъци на радост се появяваха само, когато сърфират из нета. Ама то, Саше, не е само до Фейсбука, да ти кажа. До интернета е като, цяло. А най-зле от всичко, разбира се, са социалните мрежи. Там човек си става като нищо завършен двуличник, тоест боклук. А живее с мисълта, че е добър. Ей го, моя син например. Видях случайно какви хубави публикации поства той във Фейсбук, а като го попитам нещо, ми отговаря с „ Какво! Какво пак сега! Не виждаш ли, че пиша нещо? Остави ме на мира! „ И си ми крещи, остави тая работа, ама ми вика, на мене- баща му. Никога преди не го е правил. Щерката е същата. И ми идва да им отвъртя по един...ама са ми дечица, мама му стара. Душа не ми дава. Само ми става тъжно.

  А ако ги видиш, какви благи неща публикуват във Фейса...ще кажеш, че са ангелчета. То са едни призиви за любов, то е едно осъждане на корумпирани политици и на всякакви пристъпници, и като цяло-изметта на обществото. Още малко- все едно сме още в робство, а те са новите революционери. А извън телефоните и компютрите си...крещят и още малко ще набият баща си!

  Ще ни побъркат тия компютри, Саше. Така както е свръблагодат, така и ни превръща в дегенерати. Върви ръка за ръка едното с другото. Най-гадното нещо, което може да съществува, е лицемерието. А интернета, най-вече социалните мрежи- пак разбирай предимно Фейсбук,- е сигурно най-благоприятната почва тъкмо за развитие на това. Ще ти дам пример с нещо дребно. Преди известно време отивам да пазарувам в Кауфланд. Чакам си на дългата опашка, а пред мене- двама познати, явно. Единия вика на другия:

- Оооо, здрасти, поздравления за книгата. Много се радвам за теб.

 Явно единия от тези двамата е бил писател като теб, и е издал нова книга. Точно той каза:

- Благодаря ти.

- Кога е премиерата?- пита го другия.

И писателя му казва еди-кога си. Другия му отвръща.

- Ще гледам да дойда.

 Пак един път ходих да пазарувам в Кауфланд, и пак на опашката пред мене- тия двамата. Единия каза:

- Съжалявам, че не успях да дойда на премиерата, но бях зает. Обаче...ще си купя книгата със сигурност! В кои книжарници се предлага?

 Писателя му отговори, но и добави:

- Вместо книжарници, по-добре си я купи направо от мен. Няма да плащаш цена за доставка.

- Да, добре. Така ще направя. Ще ти пиша тези дни да се разберем кога да я взема от теб.

Саше, ако щеш ми вярвай, но за трети път ги виждам тия двамата след няколко дни. Само че беше на друго място, близо до Лъвов мост, ако не се лъжа. И пак- първия почва с обясненията:

- Извинявай, че не ти писах за книгата, ама бях зает. Проблеми с детето. Нещо се разболя и...

- Спри, спри...- прекъсна го писателя.- Като бял ден ми е ясно, че няма да я купиш тая книга. Писна ми от твоите оправдания. Мина доста време, откакто ти разбра за романа ми. Колко пъти  едва ли не се кълнеше, че ще я вземеш, и не я взе. Ако наистина си имал желание- да си я взел отдавна. Не те обвинявам. Може би си прочел анотацията и не ти харесва жанра. Ок, няма проблем с това. Не си длъжен да купиш книгата ми, никой не е. Ама защо, по дяволите, всеки път говориш за това? Виждаме се- и ти веднага почваш да говориш за книгата ми, без, дефакто, тя да те интересува. Ами попитай ме нещо друго- за мен самия. Как съм, какво правя, работя ли, как са нашите...защо започваш да говориш за нещо, което очевидно не те вълнува?

 И оня го гледа с отворена уста, Саше, и дума не може да обели. Писателя си тръгна.

Та, споделих ти този пример, защото е показателен, че ние хората сме лицемери по принцип, но напоследък сме станали повече, а Фейсбука много помага това да се ускори. Не само че ни прави по-лицемерни, но той много ни и озлобява. Три неща вървят ръка за ръка – лицемерието, злобата и лъжата. А ставаме все повече и повече такива...

 Павел млъкна. Отпи глътка и ми каза:

- Пуши ми се. Хайде да дръпнем по една?

 Кимнах одобрително. Излязохме пред бара, в прохладната вечер.

- Имаш ли цигара? Аз нали не пуша, но като се видя с теб, ми се развързва всеки път езика и ми се допушва. Надявам се да ти давам теми за размисъл за писането.

 И ми намигна шеговито. Не го каза сериозно, но беше прав, така че кимнах и му подадох цигара. Запалихме и издишахме дима.

 - Много големи хейтъри сме станали хората, Саше...-каза той.- Ето и аз, макар че в момента псувам яко Фейсбук, и аз взех, че се пристрастих, да пукне дано тоя сайт! Ето, виж как говоря- „ да пукне дано „. И аз съм станал хейтър, а не бях такъв. И аз вися доста там . И какви ли не ужасии не виждам. Много омраза, голямо нещо. И то- за щяло и нещяло. Понякога имам чувството, че ние българите най-много от всичко обичаме да мразим. До небето  ни се отдава.  Да мразим не само така наречените „лоши“ хора, за-щото всички сме лоши, малко или много. Най-тъжното от всичко е, че и най-добрия човек на света ще го очерним, особено в нета. Кога от завист и злоба, кога просто от неверие, че този човек наистина може да е добър. Толкова сме станали зли, че вече не вярваме,че някой може да е добър. Винаги мислим, че е користен, че ще „ лапне „ пари от това, което е направил, или пък то е във вреда на някого, и всъщност е замаскирано добро. Просто е отвратително! А знаеш ли кое е най-трагичното от това, че обичаме да мразим, Саше? Че нерядко се гордеем с това. Смятаме го за „ куул „, готино, може би модерно. Абсолютен парадокс, малоумие! Да се гордееш с това, че си отрепка, че си лайно. Не знам дали само ние го можем това, съмнявам се, но просто е уникално по глупостта си!

  Хвърлихме цигарите си и влязохме вътре. Допих бирата си, той изпи уискито си. Поръчахме още по едно, но сега сменихме местата- той си взе бира, а аз уиски.

- Стига вече съм се оплаквал, Саше- подхвана отново той, като накваси устни в бирата.- Пак те облъчих с моето черногледство. Съжалявам за това. Но се опитвам да гледам реално на нещата. А нещата не са хубави. И пак се питам- какво ли ще е бъдещето на нашата природа...имам едно предположение за него. Сега ще ти го кажа.

 Ако продължаваме в тоя дух, един ден като нищо ще си направим гражданска война. Тя вече е факт, но е само в интернета. Може би е хубаво, че не е извън него, ала тази деволюция, която преживяваме в душите си, разбирай деволюция в смисъл на израж-дане, ще доведе до нещо наистина страшно. Защото като воюваме в нета, това трови сърцата ни, и отравянето ескалира. В един момент няма да ни бъде достатъчно и ще изгърмим и извън виртуала, даже вече го правим. Но аз ти говоря за бъдещето...може да бъде нещо наистина грозно, много по-грозно от това, което се случва в ежедневието.

  Или пък друг вариант. Може би ще станем асоциални. Няма да излизаме от вкъщи, ще киснем във виртуалното пространство, споделяйки най-вече омразата си и по-рядко любовта си. Бидейки безкрайно сами и самотни. Ние и сега сме такива, но защо? Ще ти кажа какво мисля аз.

  Да, събираме се постоянно, но това не е истинско събиране межу нас, людете. Господ ни е направил хора, тоест- да си човек, означава да обичаш. Да бъдеш с другия, и той да бъде с теб. Но също така, Той знаейки, че това е в голяма степен невъзможно, ни е сътворил и силни да можем да живеем сами. Ето например- аз съм решил да поема по пътя на истината, тоест да вървя по Божиите пътища. И като ми е невъзможно да живея с другите хора, поради факта, че те не са в Бога, аз избирам да бъда сам, защото по-добре е да се асоциализираш, нежели да станеш лицемер. Аз вярвам, че Бог може да укрепи сърцето ми и не бих имал нужда от никого, за да живея сто години на тази земя, в съ-вършена самота. Да, ще страдам зверски, но няма да се самоубия. Защото няма да имам нужда от никого, освен от Него. Вярно- ще пролея много сълзи и ще бъда на прага на лудостта. Защото, когато искам да бъда с някого, то аз желая да бъда с него, без да го мразя в душата си през времето, в  което сме заедно. А голяма част от хората са така. Всекидневно се събират на маса, пият, веселят се, говорят си смешки и се забавляват. И отстрани изглежда, че много се обичат. А вътре в себе си всеки хули другия. Как е въз-можно, Саше, да пия и да се веселя с човека до мен, дори да му казвам, че бих сторил всичко за него, когато всеки миг искам да му изтръгна сърцето или да му отнема най-скъпото? Много хора са така! Това е най-гнусното нещо, което може да съществува! Да, по този начин ние изпълняваме Божието предназначение да се любим едни други, но всъщност ...вървим по пътищата на лукавия.

  Аз съм създаден, за да бъда с Другия  и той да бъде с Мен. Не по начина, по който по-голямата част от людете сме. А по един мистериозен, невероятен, чудесен начин. Ала когато това ми е непосилно, аз се отчуждавам, затварям се в себе си и ставам самотник. Хиляда години мога да живея сам, защото Бог е с мен, но други..не могат. Когато ги предадат, те слагат край на живота си. И ние често ги упрекваме, че са слаби. Че „ не са се справили „ с тежкия живот. Обаче картинката е малко по-различна, приятелю! Във всеки от нас има тънки струни, които, ако бъдат скъсани, ще полудеем и ще свършим със себе си. Това важи за всеки човек, категорично съм убеден. Но да приемем, че дори това не е така. Да приемем, че сме силни- нищо не може да ни съкруши и да ни подтикне да се самоубием. Обаче...не сме такива винаги. Днес съм силен и твърд, утре вече не съм такъв. Никой от нас не е вечно силен или вечно слаб. Познавах един човек, който бе несломим. Преживя тежки загуби и продължи напред. Чудех се как, по дяволите, го постигна! Силен дух. Желязна воля. Миналата година, същият този мъж се самоуби. Защото вече не беше силен. С всеки от нас е така.

 Но друго е, което ме възмущава повече. Пак е за самоубийците. Защо почти винаги осъждаме тези хора? Та дори и християнството, знаеш, че според него е непростим грях, нали? И това не мога да го разбера. Слагаме етикети на тези люде като „ слаби „ и „егоисти“. Но не можеш да си преминал по пътя на самоубиеца и да кажеш това! Или не си минал неговата пътека, или просто не си го направил до края, защото ако бе го сторил, най-вероятно  и ти вече нямаше да си между живите. Всеки човек може да изтърпи болката...донякъде. Има праг на всяко нещо. Когато минеш прага..сбогом. Защото все някога трябва страданието да спре. При самоубиеца просто не е спряло, и затова е приключил със себе си. Но хората сме си такива- „тоя е слаб!“, „ тоя е егоист!“,“ кретен“, „идиот“ и т.н. Християнството пък осъжда тези човеци. Да, аз разбирам логиката му- Бог ти е дал живота, и само Той има право да го отнеме. Тоест, ти отхвърляш най-големия Божи дар, и затова няма как да ти бъде простено. Дори и в живота ти да има мъка, понеже в битието на всеки от нас тя присъства, пак човек може да се радва на всичко заобикалящо го- изгреви, залези, природата. И самото съзерцаване на Вселената може да се превърне в щастие. Но...за съжаление, Саше, има такава мъка, че не можеш да се зарадваш дори и на тези неща, когато тя те е обзела. И когато човек е в такова състояние на духа, логично е да се самоубие. И християнството, както и хората го осъждат. И двете, според мен- неправилно. Аз лично мисля, че християнството би трябвало да прости ДОРИ и този грях. Аз бих му простил. Бих се опитал да го разбера! А след като аз, бидейки човек, с моите грехове и слабости, имам поне желанието да му простя, то не смяташ ли за редно, Бог също да му прости, Който е всеопрощаваш и съвършен? Помисли върху това.

  Ала това, което страшно много ме дразни, е че когато някой страда, ние човеците гледаме да страним от него. Толстой е писал за това в „ Анна Каренина“, когато описва падението на Алексей Каренин. А защо твърде рядко се втурваме да му помагаме? Вместо да се притечем на помощ, ние го отбягваме. Аз също съм го правил, и в момента ме е яд на себе си. Защото сме слаби в любовта, Саше, ето затова! Лесно е да се мрази или пък поне да си безразличен, трудно е да се обича. Човекът почти винаги избира лесното.

  Но сега най-накрая искам да кажа нещо оптимистично. Преди малко споменах, че виждам два варианта за бъдещето на нашата природа. Те всъщност не са два, а единият, според мен, би се случил в близкото бъдеще, другият- в доста далечното. Казах ти, че би могло да избухне реална гражданска война с тази дълго потискана омраза в нас. Това би се случило по-скоро. Но аз искам да видя много след това...в едно безкрайно далечно бъдеще, когато ще сме се наситили на омраза, лъжи, лицемерие, кръвопролития и войни. Когато най-сетне всеки на тази земя ще е осъзнал, че това е безсмислено. И когато ще започнем да изпълняваме своето предназначение- „ да любим един други“. Да бъдем заедно, без да сме заедно, както сега- с омразата, докато се прегръщаме. И това ще бъде, така да го нарека, завръщане в миналото. Завръщане към началото ни. Завръщане у дома. Тоест, бъдещето на нашата природа ще бъде миналото й. Когато не сме познавали греха и сме били чисти като дечица. Когато Бог ни е създал в Едем...

 Но, за съжаление, Саше, нито ти, нито аз, ще бъдем живи да видим този миг. Нито пък децата ти, моите деца, нито внуците ни, дори и пра-пра-пра-пра-пра внуците ни. Но някой ден ще стане! Няма как. А ние с теб ще го гледаме от небето и ще се радваме. Ще виждаме как, когато някой падне, всички останали ще се притекат на помощ, не както сега. Ще видим как почти няма да има заболели от рак, не защото ще има цяр за него, макар че и това е възможно, а защото ние ще спрем да си го докарваме един на друг, поради постоянното напрежение, което си образуваме, което пък отключва стресът, а той е най-честият причинител на това коварно и  с летален изход заболяване. Ще видим как хората ще се молят един за друг да бъдат добре. Ще видим как хората ще мислят само и единствено доброто едни на други, ще чувствуват и желаят само доброто едни на други, ще вършат само доброто едни на други, ще се благославят, подкрепят, утешават, помагат и състрадават. И това ще се случи, Саше! Ще стане, когато се изхабим да мразим, когато нямаме сили вече за това. Когато сърцата и душите ни вече не могат да побират мръсотия, и се взривят от нея. А когато се взривят, ще умрат, за да се преродят за най- красивото и истинското си предназначение...

 Павел спря да говори. Изпи бирата на екс и се оригна тихо.

- Извинявам се. Не ми се плямпа повече . Надух ти главата с моите глупости.

- В никакъв случай не са глупости, Павка.

- Току-що ти казах, че тези неща ще се случат. Казах го с твърдо убеждение, защото... ми се иска на мен. Една част от мен, обаче, се съмнява. Просто ти очертах моята визия за бъдещето. Може да не е истинската такава. Абе...това бяха романтичните измишльотини на един старец. Въпреки че не съм романтик. Обаче...напоследък често се отдавам на философски размишления. Те са породени от тъгата. От това, че децата ми станаха лоши, както вече ти казах, от смъртта на жена ми...може би и от годините. Все повече се замислям. И не смятам, че току-що предадох само мои мисли. Тези неща, според мен,  си ги мислят и голяма част от хората. Ти също. Можеш ли с ръка на сърцето да отречеш, че не си разсъждавал понякога по този начин, Саше?

 Поклатих отрицателно глава.

- Прав си. Мислил съм.

- Ето, знаех си. Не ми се пие повече. Мисля да си ходя. Спи ми се.

Аз погледнах телефона си- беше късно.

- Да, и на мен.- отвърнах аз.- Да си ходим.

Излязохме навън в прохладната майска нощ. Вдишахме с пълни гърди от свежия въздух. Павел отиде до едно такси наблизо, попита шофьора нещо, след което отвори вра-тата. Преди да се качи се обърна към мен:

- Лека нощ, Саше. Желая ти всичко хубаво. Предай много поздрави на жена си и близките си, въпреки че не ги познавам. Но за мен са мои близки, защото ти си ми близък, такъв те чувстувам...- понечи да се качи, но се спря. Погледна хората наоколо, сетне по-гледна мен.- И, Саше, загледай се в  хората наоколо. После се опитай да си представиш това, което аз неведнъж съм обрисувал в  ума си. Картината ще ти хареса. Може дори да те разплаче. Довиждане и до нови срещи, друже.

 И потегли с таксито. Останах сам на тротоара.

 Загледах се в живота наоколо- в минувачите, колите, разговорите, в чистото небе, звездите и луната. Минаха няколко минути и... после я видях. Картината на бъдещето на човешката природа. Хората вървят и се смеят, докато си говорят, но...този смях е толкова чист, че е несъпоставим с нищо прекрасно на този свят. Виждам как всеки кара разумно и няма катастрофи, а пък когато се случат от време на време, хората излизат от колите си се затичват да видят дали себеподобните им са добре, грижа ги е само и единствено за тях. Не се интересуват от превозните средства и в какво състояние са. Виждам как мъж се влюбва в жена, и обратното, и получават винаги ответ. Няма вече разбити сърца. Няма несподелена любов. Има само щастие. Защото сатаната го няма в живота, за да предизвиква нещастната обич.

 Няма самоубийства, защото няма и предпоставки за това- всяка скръб е далечен спомен. Няма и убийства- сърцата са девствени за злото. Няма кражби, измами, лъжи. Ня-ма лицемерие. Няма корумпирани политици, няма престъпници. Няма войни. И всичко това се случва, обаче след милиони или милиарди години, защото душите са извървели дългия път към истинската любов- а той винаги е през ада. По подобие на Христос- по-топи се в геената, за да възкръсне из мъртвите накрая. Така и ние- страдаме и умираме, за да възкръснем, узрели за осмисляне и прилагане на най-великия закон: „ любете едни други „

 

 

  Тръснах глава и се усмихнах тъжно. Може би това ще се случи някога. Хубава картина бе. Но Павел бе прав- нито аз, нито някой от близките ми няма да го видят. Може да стане след хиляди, дори милиони години, може и да не стане никога. Но идеята за тако-ва бъдеще, мечтата за него, изпълни сърцето ми с неподозирана радост-там, на улицата. И в този миг реших- отсега нататък ще се опитвам да вървя в правата пътека, защото не бях от най-праведните. Просто картината на тази идеализирана действителност, прео-
брази душата ми. Страхотен е този Павел. Как ми вкара идеята в ума, само с едни при-казки и едно прелестно вдъхновение. И ще пробвам и аз така. Ще говоря на всички, които познавам това, което чух тази вечер, и ще се опитам да ги накарам да видят онова, което видях и аз. Няма да стане с всеки, но аз вярвам, че ще стане, поне с някои хора. А това пак е нещо. Защото тази картина може да промени и тяхното мислене. А това вече би могло бъде началото на необикновеното бъдеще на човешката природа.

 

  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
1



1. missana - Много силен анализ на съвременната реалност правиш, Приятелю, чрез този диалог
02.03.2019 20:03
между Павел и Александър /в по-голямата си част монолог на Павел/. Действително научно-техническият прогрес изобилства на дяволски изобретения, които въпреки че формално подобряват комуникациите, разделят все повече духовно хората. Едем се превръща в миражен митологичен оазис от едно протоминало. Дали ще се състои някога отново Великото обединение на човешките души - тази красива картина на всеобщо щастие и тотална емпатия?! Длъжни сме да вярваме в това, защото противното означава гибелта на човеците! Поздравявам те за мащабния замисъл и за реализацията му!
цитирай
2. tikovpisane - Благодаря, Приятелю!
02.03.2019 20:57
missana написа:
между Павел и Александър /в по-голямата си част монолог на Павел/. Действително научно-техническият прогрес изобилства на дяволски изобретения, които въпреки че формално подобряват комуникациите, разделят все повече духовно хората. Едем се превръща в миражен митологичен оазис от едно протоминало. Дали ще се състои някога отново Великото обединение на човешките души - тази красива картина на всеобщо щастие и тотална емпатия?! Длъжни сме да вярваме в това, защото противното означава гибелта на човеците! Поздравявам те за мащабния замисъл и за реализацията му!


Да, така е- дали всъщност научния прогрес няма да ни види сметката? Дано не! Но не пречи да вярваме, че в бъдещето ще бъдем както сме били в началото. Това, според мен, е нужно, за да бъдем въобще, та и да пребъдем. Ако се случи, не вярвам обаче, ние с теб например, да сме свидетели, или пък ще бъдем такива от небесата. Ако пък се случи и да сме още тук, то не бих бил по-радостен. Но важното е да вярваме в доброто. За съжаление, в днешно време става все по-трудно да вярваме в него, но ако беше лесно, щеше ли това, на което се надяваме да бъде наричано " добро " изобщо? Желая ти прекрасна вечер и усмихнат и светъл празник утре- големият ни празник, но най-големият ни празник ще дойде когато постигнем освобождение на душите, за което съм писал и в този разказ.
цитирай
3. missana - Ще ти кажа точно какво мисля.
02.03.2019 21:19
Второто - грозно лице на човека ще рухне в калта, когато най-после телепатията излезе на сцената като главно средство за комуникация м/у хората. Просто лошите ще отпаднат от играта, защото всичките им долни мисли ще са прозрачни за околните. Това ще принуди хората да се обединят около центъра на доброто. Защото забележи, че лошите не могат да се обединят понеже винаги ще мислят лошо и един за друг, а това ще ги разделя.
цитирай
4. tikovpisane - Много мъдро виждане, Младене!
02.03.2019 22:56
missana написа:
Второто - грозно лице на човека ще рухне в калта, когато най-после телепатията излезе на сцената като главно средство за комуникация м/у хората. Просто лошите ще отпаднат от играта, защото всичките им долни мисли ще са прозрачни за околните. Това ще принуди хората да се обединят около центъра на доброто. Защото забележи, че лошите не могат да се обединят понеже винаги ще мислят лошо и един за друг, а това ще ги разделя.


Най-вероятно така ще се случи. Дано го видим някой ден...
цитирай
5. missana - За себе си не гарантирам дали ще доживея,
02.03.2019 23:23
но за теб съм убеден, че ще доживееш това време, Влади. Аз ще съм щастлив, дори само да знам, че примерно след 30 години това ще е факт.
цитирай
6. tikovpisane - Защо пък да не доживеем и двамата?
03.03.2019 10:45
missana написа:
но за теб съм убеден, че ще доживееш това време, Влади. Аз ще съм щастлив, дори само да знам, че примерно след 30 години това ще е факт.


Разбира се, би било чудесно! Честит 3-ти март, Приятелю! Днес празнуваме Освобождението на България, но лично аз мисля, че най-големият празник не само за нас, а и за човечеството като цяло , е постигането на Освобождение на душите, за което съм писал тъкмо в този разказ. Дано го видим приживе, ако пък не, дано го видим въобще някога...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 704402
Постинги: 291
Коментари: 977
Гласове: 718
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031