Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02.2019 21:10 - КРАСИВА КАТО ЛУНАТА
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 2039 Коментари: 6 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 През последните пет години много ми се бе насъбрало. Голяма част от приятелите ми, разочаровани от , меко казано, неприятния живот в България, заминаха за чужбина. Добре е поне, че тук останаха по-близките ми от тях. Но и с тях вече се виждах рядко. Все бяха заети, или поне се правеха на такива, и нямаха време поне по бира да изпием.

   С жените също не вървеше. Когато бях по-млад, връзките ми започваха леко и завършваха така. А после стана  трудно. Попадах от трън, та на глог. Току срещна някоя невероятна мадама, започнем нещо, уж сериозно, а тя след няколоко месеца вече си е показала змийската природа и се почват разправиите. Всичко е краткотрайно. Преживях не една ужасна лъжа. Към момента не бях обвързан, и по-добре, макар понякога да ми липсваше  много женското присъствие.

  Баща ми се разболя тежко от бронхопневмония преди година. Уж оздравя, но после се появиха някакви усложнения, и човекът си замина без време. Майка ми си отиде, когато бях още десетгодишен. Пиян тъпанар я блъснал с колата. Нали имаме най-страхотните шофьори на света. Решил, че трябва да мине на червено. Премазал я като куцо пиле домат. Беше в затвора, но го освободиха. Още се надявам да го срещна , за да му причиня нещо непоправимо. А ако не го видя- дано пукне някъде от ужасна смърт!

  Добре, че си имам брат, с когото, за радост, се разбирам чудесно. Грижим се постоянно един за друг. Но той-повече. Той е по-големият. Не знам какво щях да правя, когато преди месец ме освободиха от работа и бях съсипан, не беше той. Записах се на борсата, естестевно, но тъй като парите, които получавам оттам, не бяха досатътчни за плащане на сметки , братчето, което има високоплатена работа, веднага подпомогна финансово. Освен това, ми намери работа за няколко месеца, бед трудов договор, от която изкарах добри пари. Когато мога, помагам му и аз. По-често се случва обратното. Съпругата му също е много свястна жена. Чувствувам я като сестра. Мила е, любезна, и със силно развито чувство за отговорност и справедливост. Добре, че бяха те, та да стъпя малко на краката си. Защото наистина, както казах, много ми се насъбра последните години.

  Живеех сам, в апартамент в Дружба. Още бях на борсата, търсех си работа, без жена до мен. Добре, че наемът за гарсониерата, в която бях, не бе висок. И добре, че когато закъснеех с плащането, хазяинът не беше цербер, та ме разбираше и ме изчакваше с па-

рите. И добре, че брат ми помагаше, когато се налагаше.

  Към този момент, страдах от тотална липса на радост, и най-вече- на любов. Закъсал го бях  доста. Имах вяра до няколко месеца нещата да се оправят. Религиозен съм.

 

  

Бе началото на лятото. С брат ми, жена му и някои мои приятели- тези, които още не са се опитали да се спасяват в чужбина,- мислихме къде да отидем на почивка за около две седмици. Обсъждахме варианта за море, разбира се, но всяка година ходехме на мо-ре, и вече на всеки от нас му бе писнало. Искахме нещо различно.

  Докато се чудехме къде да отдъхнем, един от приятелите ми- Йонко,- се сети, че негов познат има голяма къща в Кърджали, и живеел сам там. Предложи да говори с него, и да го попита бихме ли могли да му идем на гости за две седмици. Аз нямах нищо про-

тив. Само да се махна за малко от отвратителната столица!

 Речено-сторено. Никой нямаше против да заминем за там. Стегнахме багажа и на двадесет и пети юли потеглихме с две коли.

  Приятелят на Йонко- Валери- беше много точен. Четиридесет и пет годишен, но изглеждаше с десет по-млад. Среден на ръст, с черна коса, която почваше да става прошарена тук-таме, винаги леко брадясал, тип-неглиже, с огромно шкембе, дружелюбен по-

глед, и дюстабанлийска походка. Вечно ходеше с джапанки и къси панталонки, и носеше хавайски ризи или пък потници. Но аз, разбира се, го виждах само през краткото време, което прекарахме в Кърджали.

  Бе разведен, с две деца, които бяха при бившата му. Радваше се, че ще му бъдем на гости. Призна, че напоследък се чувствувал доста самотен.

   Пушеше като комин, пиеше по десет кафета на ден, а големият му тумбак деликатно загатваше, че обича бирата. Видяхме го с очите си. И въпреки това- изглеждаше по- млад, ако и да му побеляваше косата.

  Отседнахме в триетажната му къща, в квартал Студен кладенец. Бе ранния следобед. Разопаковахме багажа, подредихме всичко и слезнахме долу.

   Домакинът ни нагости с превъзходна мусака, която сам бе сготвил. Оказа се, че бил отличен готвач, дори бил собственик на заведение.

- Ще ви заведа довечера там- каза той, докато обядвахме.- Надявам се да ви хареса. Няма клиент на моя ресторант, който да е казал лоша дума за него. Ще се убедите.

  Нахранихме се, и тъй като бяхме уморени, легнахме да поспим. Привечер, с бодри сили, тръгнахме на разходка из града. Освен Йонко, никой от нас не бе идвал преди в Кърджали. Разходихме се малко, тъй като щеше да стане късно, но за следващия ден, щяхме да огледаме всичко.

  После Валери ни заведе в неговия ресторант- „ Липата „.  Наистина, той не ни излъга. Менюто беше страхотно. Пихме по ракия,  хапнахме салата от свински уши и телешко шкембе в масло. Вечеряхме със сом на скара, паниран хайвер и бира. Напълнихме стомасите подобаващо.

  Брат ми и другите нямаха желание за дискотеки или други подобни веселби, затова се запътиха към къщата. Но на мен още не ми се прибираше. Исках малко да се поразходя- хем да ми слегне яденето, хем да разсея малко лошото настроение, което ме обземаше. Улових се, че мисля за скорошните ми несполуки в личен и професионален план. Почивката в Кърджали, досега, не помагаше да разсея тъгата си. Най-много мислех за това как никак не ми вървеше с жените. Отчаяно имах нужда от приятелка. И то такава, която да не ми къса нервите.

 Затова се разхождах дълго време из града. Не помня колко време съм вървял, но къщите и блоковете започнаха да оредяват. Мисля, че бях отишъл далеч. После видях една сравнително малка къща, и след нея-поле. Май се намирах в края на града. Сметнах, че е време да се прибирам.

  Тъкмо преди да се обърна, видях на фасадата на малката къща, едно момиче да пуши цигара. Да беше най-много на двадесет. Бе се облегнало на тухлената стена, до входната врата. Облечено бе в черен, прилепнал по краката панталон- може да бе и клин,- и черно кожено яке, тип –рокерия. Сигурно беше поне двадесет и осем градуса, ако да бе вечер. Как не й беше жега, не разбрах. Беше с русолява, дълга коса, миловидно и красиво лице. Дърпаше бавно от цигарата и блажено издухваше дима към чистото, звездно небе. Лунната светлина галеше младото й лице, и тъкмо тогава забелязах, че то, освен прелестта си, беше и тъжно.

  Подпряла се с един крак на стената на къщата, в която осветлението бе угасено, тя пушеше и бе замислена и тъжна. Останах да я наблюдавам известно време, хипнотизиран от обаянието й, сетне осъзнах нещо- някакъв вътрешен глас ми подсказа, че прилича на мен, и че има общо с мен. Тръгнах към нея.

- Здрасти. Добър вечер.- казах аз.

 Тя бавно обърна глава към мен и отговори равнодушно:

- Добър вечер. Какво търсите накрая на града? Изгубихте ли се?

- Ами...май да- засмях се аз пресилено.- Точно така е.

 Не знаех как да продължа разговора. Тя, сякаш, отгатнала това, побърза да ме извади от затруднението :

- Искаш ли цигара?

 Изненада ме фактът, че започна да ми говори като на човек, който ме познава от много време.

- Да, благодаря. Бих изпушил една. След вечеря обожавам.

  Разбра, че дрънкам, колкото да кажа нещо. Сякаш виждаше вътре в мен. Странно момиче.

 Приближих, отворих пътната врата и влязох в двора. Имаше няколко лехи- с домати, краставици и пипер. Тревата в двора имаше спеша нужда окосяване. Момичето ми подаде пакета с цигари, взех една, запалих, дръпнах и изпуснах дима към небето и луната. Във въздуха се носеше аромат на бегонии. Кучета лаеха някъде недалеч от мястото.

Застанах до нея, и точно като нея подпрях крак на стената.

- Вашите да не ти се карат, че пушиш?- Попитах я аз, като в същия миг се уплаших, че баща й може да излезе с някоя брадва и да ме подгони из двора с нея.

- Няма. Живея с брат ми, а той е някъде на дискотека. Нашите починаха отдавна. Сираци сме.

- Съжалявам. Имаш ли гадже?

- Не. Не ми върви с момчетата.

 - Такова хубаво момиче като теб- рекох аз.- Защо така? Странно е.

- И аз не знам защо. Просто нямам късмет. Поне засега.

   Разбрах нещо в онзи момент- това, което ми казваше за себе си, напомняше за мен. Загубила родителите, не й вървеше с мъжете. Чувствувах се прекрасно да слушам този нежен, тийнейджърски глас, който сякаш говореше от мое име.

 Дръпнах от цигарата и я докоснах по якето.

- Съжалявам.

 Тя не ме погледна.

- Не ти ли е топло с това яке? Адска жега е.

- Не. Никак дори.

 Чудновато създание. Определено.

- Как се казваш?- попитах аз.

- Айсун.

 Туркиня. Не се учудих. В Кърджали имаше много от тях.

 - Айсун. Приятно ми е- аз съм Валентин. Вальо.

 И протегнах ръката си към нея. Тя не я пое. Това малко ме подразни.

- Явно не ти е приятна компанията ми. Ще си вървя.

 Отлепих се от стената, ала тя сложи ръката си на рамото ми. След това хвърли фаса си на земята и го стъпка. После тръгна към пътната врата. Отвори я, а аз я последвах.

  Зави вляво- нататък беше извънградски участък, и имаше просто поле. Тя пое през полето. „ Какви ги върши? „, помислих аз. „ Къде тръгна натам сега ?“ Но ходех подире й. Не знаех накъде отива, но вървях след нея. Ни веднъж не се обърна да види дали съм по петите й- знаеше, че съм.

 Вървяхме, както на мен ми се стори, дълго време. По едно време тя внезапно спря и се завъртя наполовина. Виждах профила й- русолявата, дълга коса, бялото, чисто, красиво и тъжно лице, което огряно от луната ставаше още по-приказно. Сърцето ми биеше лу-

до в гърдите. Накрая те се извърна с лице към мен. Взирах се в това прекрасно творение на Господ, във финото му тяло, в нестандартното му облекло за сезона, в големите му кафяви очи. Стоеше, гледаше ме и не говореше. Аз бях неподвижен, хипнотизиран от нереалната гледка пред очите ми. Сякаш сънувах.

  Ала изминаха няклоко минути, след което инстинктивно се забързах към нея, прегърнах я, галейки косата й. Притисках я плътно към себе си, нежно милвах косата й, а тя не се съпротивляваше. После, все така долепен до нея, впих устни в нейните. Пак не се отдръпна, като отвръщаше на целувките и прегръдките ми с умерена страст. Прегръщах я и я целувах не знам колко време. А когато я пуснах, почувствувах едно- на сърцето ми му беше леко. За пръв път от няколко години насам.

   Поех обратно. След десетина крачки се обърнах- тя не бе тръгнала с мен. Стоеше на мястото си.

- Хайде да се връщаме?- казах аз.

- Ти върви- прошепна тя.- Аз ще постоя малко. И..утре...знаеш.

 Веднага разбрах какво има предвид. Утре вечер да дойда пак при къщата й. По същото време.

 Прибрах се в около два след полунощ. Всички спяха, в къщата на Валери бе тъмно. Изкачих се безшумно по стълбите до моята стая. Отворих вратата тихо, влязох и още по тихо започнах да се събличам. Измих се и си легнах, ала сън ме не хвана. Тогава на вратата се почука леко.

- Кой е?

- Брат ти- отвърна гласът.

- Влизай.

 Той влезе и ме попита, шепнейки, за да не събуди другите:

- Къде беше, бе?

- Поразходих се малко след вечеря. Отидох далеч и имах...странна среща. Но приятна. Обаче сега не ми се говори. Щеэ ти разправям утре. Хайде, бягай да спиш. И на мен ми се спи.

- А пък ние се уплашихме!- Скастри ме той.- Не беше си взел телефона. Звъняхме ти сто пъти. Идиот с идиот! Изкара ни ангелите.

  Обърнах се към нощното шкафче- смартфона ми бе на него, включен в зарядното. Наистина бях забравил да го взема, когато излязохме. Грабнах го. Имах петнадесет пропуснати повиквания.

- Оффф, добре!.- Измрънках аз.- Случва се. Виновен съм. Хайде, остави ме сега. Спи ми се.

- Лека нощ, глупако.

- Лека.

Ала го излъгах. Въобще не ми се спеше. Просто исках да съм сам и да мисля за вълшебното момиче, с което се срещнах. Айсун. Странна птица. Рядка птица, може би. Моята птица.

 Сетне се сетих, че турските имена почти винаги означават нещо. Взех телефона си и написах в Гугъл: „името Айсун- значение „. Излязоха ми няколко статии, произволно отворих една от тях- прочетох я бързо. Оставих смартфона си на шкафчето и се усмих-

нах блажено. Спомних си колко прекрасна изглеждаше тя на лунната светлина. И името й отговаряше на визията й, защото означаваше тъкмо това- „ красива като луната „.

 

  Спах до обед. И то защото ме събудиха, иначе кой знае до кога щях да спя. Измих се, пих кафе набързо и излязох с другите да разглеждаме Кърджали, но най- вече околностите му. Потеглихме с колите.

  Валери ни водеше. Първо посетихме язовира. Бил един от най-големите в България. Язовирната му стена била висока 109 метра. В околностите му имаше плаващи ресторанти. Посетихме един от тях, и хапнахме вкусни рибни специалитети.

 После- Перперикон. Бях чувал за него, но знаех твърде малко. Валери ни каза, че името на комплекса е свързано с тракийския бог на камъка- Пер. При траките, Перперек било свещен скален град, столица и крепост с царски дворец. По-късно тук живели римляни, готи, ромеи и българи.

  После посетихме светилището Татул, пещера „ Утробата „ което също беше тракийско светилище, и още други места. Обикаляхме цял следобед. Въпреки, че тук имаше какво да се види, местностите бяха красиви и интересни, на мен въобще не ми беше до тях. Нямах търпение да падне мрак, за да отида на същото място, на което ходих вчера, и да се срещна с моята Айсун.

  Прибрахме се  около седем. Изкъпахме се и седнахме на масата да вечеряме. След това по телевизията даваха някакъв мач и го загледахме с бири в ръка. Ала мен не ме свърташе на едно място. Изпих бирата си набързо и се приготвих да излизам.

- Хей, къде така?- попита ме брат ми.

- Излизам, не виждаш ли?- раздразнено му отвърнах аз.

- Виждам, но...нека дойдем с теб. Заедно сме дошли на почивка все пак.

- Така е, но сега просто искам да остана сам. Насаме с мислите си. Ще се върна скоро, няма да се бавя. Вале, благодаря ти за вечерята, приятелю. Беше много вкусно.

 Валери ми се усмихна и ми кимна.

- Радвам се, че ти е харесала.

- Вземи си телефона тоя път.- сърдито каза брат ми.- Не пак да ни хвърлиш всички в паника.

- Добре де, добре. Ще го взема.- кисело му отговорих аз и взех телефона от масата .

 Краката бързо-бързо ме носеха към края на града. Още беше светло, когато стигнах до къщата. Почуках на вратата. Никой не ми отвори. Постоях и потропах няколко пъти в кратки интервали. Нищо. „ Няма я. По-късно трябва да дойда. Ще се поразмотая малко и ще се върна по мръкнало. „, казах си аз и се запътих обратно.

  Разхождах се бавно из Кърджали. Гледах жителите му, вървящи по улиците, влизащи в заведения, пиещи бира на някое капанче и пушейки, обсъждайки семейни теми или политически такива, без да разбират много от политика. А времето сякаш не минаваше. Погледнах телефона си- десет часа.

  Обикалях и обикалях, докато стана късно. Върнах се с нетърпение в къщата.

 Тя беше там- на същото място, в същата поза, пушейки. Прибилжих до нея. В този миг се сетих за брат й.

- Къде е той?

 Не се налагаше да пояснявам, че говоря за него.

- На дискотека.

- Всяка вечер ли ходи на дискотека?- Засмях се аз.- Голям купонджия е.

 Не ми отговори. Само дърпаше от цигарата и ме обспиваше с милувките на очите си, които бяха моята душа.

- Дай ми една.

 Тя ми подаде пакета. Запалих, подпрях се на стобора и започнах да попивам красотата на Айсун. Стояхме един срещу друг, пушещи и наблюдаващи се. Беше съвършено тихо, тишината бе нарушавана единствено от щурците в полето, но звуците им само подсил-

ваха сладостното ми опиянение от картината на рая пред очите ми- едно красиво момиче с черен клин и рокерия, изпускащо нежно цигарения дим през ноздрите и устата си, обляно от лунната светлина, която я правеше още по-вълшебна. В този момент бях щастлив.

 Допушихме цигарите си и тя отново се запъти към полето. И аз пак я следвах. Вървяхме, докато не стигнахме на същото място, макар че не бях сигурен. Тя се обърна рязко и се нахвърли срещу мен, прегръщайки ме с цялата си възможна сила. Галех русолявата й коса, придобила на луната сребристи оттенъци, и целувах това лице и очи, в които виждах себе си. Сълзи се спуснаха по страните й, както и по моите. Всичко беше общо и съвършено споделено- сълзите, усмивките, радостта, страданието, самотата, любовта...

тя беше моето друго аз, без почти да съм разговарял с нея.

  Излишно е да споменавам, че на следващата вечер пак щях да съм тук, за да се потопя в морето на щастието. Имах нужда от това- тъгата ми бе прекомерна напоследък.

  Докато се връщах, от една съседна къща на Айсуновата, бе излязъл на двора един около петдесетгодишен мъж и ме гледаше странно. Като че бе притеснен и загрижен за мен.

- Мога ли да Ви помогна с нещо?- Попитах го.

- Млади човече, добре ли си?

- Да. Защо?

 Не ми отговори. Само се бе вторачил в мен.

- Всичко наред ли е?- Спрях се аз.

- Какво търсиш в полето по никое време?- Запита ме той.

  Ясно. Видял ме е с нея. Може би е някой роднина, разтревожен за безопасността й. Сигурно мисли, че съм някой я бандит, я изнасилвач. Обаче не можех да му споделя истината.

- Нищо, какво. Разхождам се. Забранено ли е?

 Мъжът не каза нищо повече. Прибра се с клатушкаща се, тромава походка. Адски странна ситуация.

 

  На следващия ден повторихме програмата от предния. Отново разглеждахме забележителности, а аз пак нямах търпение да се срещна с Айсун. Надявах се тоя път да не виждам оня човечец от близката къща до Айсуновата. Можеше да стигнем до бой, бях готов за това. Защото никой нямаше да ми попречи да съм с нея.

  На тръгване от полето, я попитах защо не излезем някоя вечер в заведение. Категорично ми отказа. Щяла да ме чака утре вечер, пак пред къщата. И пак- не говореше, никога дума не обелваше, освен ако въпросът ми не изискваше отговор. Просто ме прегръ-

щаше и целуваше ненаситно, както и аз нея. И сякаш словото бе табу за нея.

  Петдесетгодишния мъж от къщата, бе излязъл в двора. В мига, в който го видях, се запътих към него с твърдото решение да го питам, никак любезно, какъв му е проблема, дори да го цапардосам, ако трябва.

- Ей, чичка, какъв ти е проблемът на тебе?- гневно изстрелях аз.- Защо ме следиш?

 Той ме погледна не толкова със страх или агресия, колкото със съжаление.

- Влез, младеж, влез вътре да поговорим за нещо.

 Все още го гледах яростно и не помръдвах от мястото си.

- Хайде де, моля те. – настоя той.- За твое добро е. Не ти мисля злото. Само за малко.

С неуверени крачки пристъпих към него.

- Пет минути. Даже са много.

 Влязох вътре. Той ме въведе в трапезарията, после излезе и ме остави сам. Върна се след няколко минути с две бири.

- Вземи. Така разговорите вървят по-добре.

Подаде ми едната и седна срещу мен.

- Слушам те- казах аз.

 Чичкото въздъхна дълбоко и ме запита:

- Какво правиш всяка вечер в полето?

 Същият въпрос. Изкара ме извън релси.

- Не е твоя работа. Ако затова ме извика, нямам какво да ти кажа. Ще си ходя.

 Станах от стола.

- Чакай малко. Спри се.

- Какво?

- Не ти мисля злото бе, човек. Искам само да те предпазя. Кажи ми с кого се срещаш и може би ще успея да ти помогна.

 Не бях убеден. Просто ме караше да изплюя камъчето, за да ми сервира, че е чичо й, вуйчо или някакъв друг роднина.

- Не.

- В такъв случай не ми оставяш друг избор...

И посегна към джиесема си, за да позвъни. Сигурно в полицията.

- Чакай, чакай...-креснах аз.

Той прекъсна връзката и ме загледа очакващо.

- Добре де, добре. Ще ти кажа, по дяволите. Аман от всички ви!

 Помислих, че с връзката ми с Айсун е свършено, след като му разкажех. Макар че...той знаеше, сигурно ни бе виждал, ако не  в полето, то поне докато пушехме в двора.

 Седнах на мястото си, и му казах накратко какво правех тук и с кого. През цялото време ме гледаше тъжно, а когато свърших, бе още по-тъжен. Попитах го:

- И така- от кого каза, че искаш да ме предпазиш? От брат й ли? От нейното гадже ли, ако има такова? Ти не можеш да ме предпазиш от тях, старче! Трябва тях да пазиш от мен, ако са решили да ме бият!

 Човекът мълчеше. Не каза нищо, само ме изучаваше, както ми се стори, цяла вечност. После продума глухо, едва чуто:

 - Искам да те предпазя от теб самия.

Засмях се.

- Както ти казах, тях предпази. Ако ги познаваш, кажи им да не ме закачат.

- Няма как да говоря с хора, които...не съществуват.

Тези думи ме изненадаха и то-неприятно. Значи, Айсун ме бе излъгала, че има брат. Какво криеше това момиче? Щях да разбера на всяка цена.

- Значи, Айсун ме е излъгала, така ли?

- Не те е излъгал никой, защото...няма такава Айсун. Няма и къща до моята, след нея е полето. Всичко, което ми разказа, е нереално.

 Не вярвах на ушите си.

- Ти си луд!

- Не аз в случая- тъжно рече той.- Ти имаш нужда от помощ, момче.

 Хванах го за ръката и го задърпах.

- Ела да ти я покажа, човек. Ще видиш. Не съм луд.

Излязохме навън в тихата, ясна и гореща нощ. Когато изправих глава в посока към Айсуновата къща, там...нямаше такава.

- Какво става, за Бога! Беше...ТУК! Какво става?

Мъжът положи съчувствено ръка на рамото ми.

- Очевидно имаш халюцинации, приятелю. Не знам на какво се дължат, но определено имаш такива. От няколко вечери те наблюдавам. Подминаваш къщата ми, след това заставаш насред тревата, палиш цигара и говориш с ...вятъра. Не говориш много, явно измисления от теб човек, не е приказлив. После навлизаш дълбоко в полето, по някое време спираш и започваш да целуваш и прегръщаш...въздуха. Разплакваш се. Усмихваш се. С две-три думи му казваш колко го обичаш. После се връщаш.

  Не знам какво си преживял, но те съветвам да идеш на лекар. Може да не си шизофреник, чувал съм, че човек може да получи халюцинации и от маниакална депресия, силно психическо напрежение и други неща. Ходи на лекар. Може би не си луд. Това може да е от преживяно, младежо. Но отиди да те видят на всяка цена.

Мълчах. Нямах какво да кажа. Тръгнах към къщата на Валери, като леех сълзи по пътя.

 

 Настоях да прекратим ваканцията преждевременно и да се връщаме. Обясних причините. Близките ми се разтревожиха за мен и се съгласиха веднага. Прибрахме се в София.

 Отидох на психиатър. За радост, се оказа, че не съм луд, просто съм преживял нервен срив, и това е отключило халюцинациите. Докторът ми предписа лекарства, които вземах и след известно време се оправих.

 Замислих се защо съм сътворил Айсун в ума си и съм я направил реална. Отговорът дойде на мига- липса на любов. Тежко преживявах последната раздяла, в живота ми напоследък страдах от безлюбовие, ако мога така да го нарека. И си спомних, че Ай-

сун малко говореше, почти нищо не ми каза за себе си. Само откликваше на любовните ми желания- имал съм нужда от нежност, прегръдки и целувки, и съм си изградил образ, който ми ги даваше. Подсъзнанието ми е построило мен самия, ала в женски вариант- моята сродна душа, за да се обичаме вечно. Каква сладка илюзия беше. Може би любовта е точно това- илюзия...

  Замислих се и защо тя беше в тези неподходящи дрехи. Не можех да се сетя, после си спомних, че много отдавна бях сънувал някаква жена с клин и рокерия. Тъкмо това ме караше да се запитам при „срещите“ си с Айсун, на кого ми напомня.

  След тази случка, животът ми малко потръгна. Намерих си работа и то- добре платена. И жена намерих- не се влюбих в нея, но тя ме харесваше, а на хоризонта се появи перспективата да остана стар ерген, та затова се ожених за нея. Имаме и деца- две на брой. Едното е момиче. Замислих се дали да не предложа да я кръстим Айсун, ала жена ми нямаше дори да ме изслуша. Затова я кръстихме Наталия.

  Ала всеки път, когато имам контакт със съпругата си, виждам Айсун. На няколко пъти дори я нарекох с това име, и бях на косъм от развода. Обясних, че това е старо гадже, към което бях силно привързан, но тя отдавна не означаваше нищо за мен.

  Но означаваше всичко. Постоянно мисля за нея все още. И често я виждам навсякъде, но този път- без да халюцинирам, нарочно си я представям, където и да ходя. Моята голяма любов, най-силната ми любов. Айсун- красивата като луната.




Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. missana - Изключително романтичен и загадъчен разказ. Шапка ти свалям за перото, Влади!
06.02.2019 23:52
Преди много, много години и аз бях попаднал на една красива и много млада туркиня. Казваше се Ася, а не Айсун. После стана балерина в един модерен балет, който съчетаваше това изкуство с театралното. Та разказът ми напомни за нея. Но образът на Айсун е мистичен, а сякаш по-реален от реалността. С перото си си постигнал именно това усещане. Получавал съм го навремето, гледайки един рядко необичаен и красив, от психологическа гледна точка, полски филм от
началото на 70-те години - "От никад за никад..." Не мога да го открия в нета. Благодаря ти за урагана от спомени, който пробуди в мен!
цитирай
2. tikovpisane - Много благодаря, че хареса, Приятелю!
07.02.2019 11:47
missana написа:
Преди много, много години и аз бях попаднал на една красива и много млада туркиня. Казваше се Ася, а не Айсун. После стана балерина в един модерен балет, който съчетаваше това изкуство с театралното. Та разказът ми напомни за нея. Но образът на Айсун е мистичен, а сякаш по-реален от реалността. С перото си си постигнал именно това усещане. Получавал съм го навремето, гледайки един рядко необичаен и красив, от психологическа гледна точка, полски филм от
началото на 70-те години - "От никад за никад..." Не мога да го открия в нета. Благодаря ти за урагана от спомени, който пробуди в мен!


Да имаш хубав четвъртък!
цитирай
3. pvdaskalov - * ! *
07.02.2019 12:36
И за мен миналото е по-реално от настоящето. Може би всеки от нас носи в представата си една Айсун...
Ей, талантливий ни приятелю, да не вземеш сега да ревнуваш?!
Преди без малко 2/3 век бях на стаж в Делиормана. Настаниха ме на квартира в дома на селския ковач. Имаше хлътнало в челото. Не било от чук, а от магарешки ритник в детството. Дъщеричката му беше 10-12-годишна. Хатче! Казах на баща й, че е красавица. "Дивна" запазих за себе си. Ела, след като завършиш. Ще ти я дам. Тогава ще видиш какво значи красавица...
Даа, човек не знае кога халюцинира...
Благодаря ти за чудесния разказ.
П и е р
цитирай
4. tikovpisane - Благодаря ти!
07.02.2019 13:38
pvdaskalov написа:
И за мен миналото е по-реално от настоящето. Може би всеки от нас носи в представата си една Айсун...
Ей, талантливий ни приятелю, да не вземеш сега да ревнуваш?!
Преди без малко 2/3 век бях на стаж в Делиормана. Настаниха ме на квартира в дома на селския ковач. Имаше хлътнало в челото. Не било от чук, а от магарешки ритник в детството. Дъщеричката му беше 10-12-годишна. Хатче! Казах на баща й, че е красавица. "Дивна" запазих за себе си. Ела, след като завършиш. Ще ти я дам. Тогава ще видиш какво значи красавица...
Даа, човек не знае кога халюцинира...
Благодаря ти за чудесния разказ.
П и е р


Интересна история си преживял. Радвам се, че разказът ми ти е харесал, и си прав- имаме си по една Айсун в главите...най-хубавите мечти. Още веднъж ти благодаря, че намина!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 704627
Постинги: 291
Коментари: 977
Гласове: 718
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031