Дойде моментът, в който мъглата в която живееше Люси, започна да се разсейва. Тя пое по обратния път. Ще разкажем за това по-долу.
Една вечер, бяха отишли с Кристияна на кино. По нищо не можеше да разпознае човек, че някога Люси е била жена- само лицето бе красиво, и просто биваше възприемана като привлекателен мъж. Докато се редяха на опашка за билетите, малко пред тях, имаше един мъж, на около четиридесет, но изглеждаше по-млад. Бе висок, строен, облечен в зимно дънково яке, шапка на главата и ръкавици. Не бе ги свалил, защото още му беше студено. Лицето му беше тъжно, ала с най-правилните черти, които Люси бе виждала. По-привлекателен мъж тя не бе срещала през живота си. Докато се взираше в него на опашката за билети, мимолетно пламъче опари сърцето на човекът, който някога бе жена. И тази жена започваше лека-полека да се пробужда от дълъг сън. Тя не бе си отишла, не бе умряла дори. Тя просто бе забутана някъде дълбоко в подсъзнанието на личността. От мъглата, наречена „ мизандрия „- мъжемразство, породено от прекомерната мъка, която представителите на силния пол й бяха причинили. Тя я плени и подведе до такава степен, че Люси се „подхлъзна“ и счете сексуалното си влечение към Кристияна за любов. Помисли, че по рождение е имала лесбийството в себе си. Ала не знаеше, че и мъжете понякога имаха сексуални влечения към своя си пол, без да са обратни. Всичко това бяха моментни състояния. Нейното продължи малко повече, това беше рядък случай. Докато не видя красивия мъж на опашката за билети. Видът му започваше да разтреперва душата й. Защото макар и сменила пола си, макар и тялото да имаше пенис и да бе мъж в момента, сърцето и душата й си оставаха женски. Природата бе поискала така да бъде. И беше така.
Колкото повече се взираше в мъжа на опашката, толкова повече жената в нея се надигаше. Отново й се прииска да е слаба- в буквален и преносен смисъл. Да нямаше това мускулесто тяло, а предишното. Не тя да се грижи и да бъде активната. Искаше да бъде пасивна. Да я ухажват, да й подаряват цветя. Да я носят на ръце. Да й говорят любовни думи. Да чува, че тя е единствената за възлюбения от нея мъж. Да бъде жена на сто процента.
Тези мисли я поразиха брутално. Под предлог, че й се ходи до тоалетната, излезе навън в студената вечер. Не се върна в киното. Изключи смартфона си, за да не я търси никой, най-вече Кристияна. Разхождаше се по улиците на София тъжна, разплакана. Минувачите се чудеха какво толкова е разстроило този едър и очарователен мъж, че да плаче така. Сигурна някоя жена е разбила сърцето му. Съжаляваха го.
Прибра се у дома след полунощ. Завари Кристияна вкъщи- ядосана, по нощница. Залп от гневни слова заля Люси.
- Седни, миличка.- Каза й последната.- Трябва да поговорим.
Кристияна я гледаше като змия. Думите излизаха от устата й със съскане като усойница.
- Луда ли си? Какви ги вършиш? Заряза ме насред киното, без причина. Много съм ти ядосана, да знаеш! Бясна съм ти!
- Седни и се успокой. Имаш право. Ще ти кажа всичко. Но се овладей първо.
След малко Кристияна седна до нея на леглото. На Люси й бе трудно да започне. Беше й тежко да говори за отново настъпващите промени у нея, не намираше думите. Накрая обаче ги откри и й каза всичко. Кристияна се хвана за главата.
- Олеле, майчицее...диво същество си ти, диво, диво, диво! Знаеш ли изобщо какво искаш? Въобще не те разбирам! Била си хетеро, после хомо, сега пак хетеро. Не, ти само си си втълпила това. Ти обичаш мен. И аз те обичам! Всъщност, да не си употребила нещо навън? Говориш пълни глупости. Не, ти определено си пила или шмъркала!
Люси не искаше повече да й обяснява, затова предложи да си лягат, а утрото щеше да покаже каква е истината.
Образът на красивия мъж от киното не напущаше главата на Люси. В себе си се молеше някъде да го срещне пак. Само да види ангелското му лице, дори за малко. Кристияна се нервираше. Постепенно видя, че „ съпругът“ й е казал истината. Това я нарани, но нищо не можеше да направи. И тъй като не можеше да продължава така- Кристияна бе твърде горда и себелюбива жена,- тя предложи да се разделят. Люси я прегърна силно, и й благодари. Каза й, че съжалява и че много я обича, но както обича Александра. Попита я дали е добре, ще се справи ли. Кристияна й отвърна с неопределено „ да „
Люси излизаше с Александра и другите жени често по заведенията в София, с надеждата да види възлюбения от нея мъж. Известно време търсенията й не се увенчаваха с успех.
Срещна го пак в киното, когато една неделна вечер, бяха решили да гледат някаква плоска комедия, поне по рекламата тъй изглеждаше. Този път неистовата й радост от срещата с него, се смеси с дълбоко разочарование- бе тук с жена си. Миг по-късно си даде ясна сметка, че не само това е причината- та тя беше мъж, за Бога! Никой, освен нея и Кристияна, не знаеше, че всъщност все още е жена, дори Александра. Какви си ги мислеше? Че ще отиде при него и ще му сподели чувствата си. С този външен вид? Ня-
ма начин!
Оказа се, че бяха в една и съща зала. През цялото време на прожекцията, Люси гледаше към него. С жена му бяха на по-долните редове. Не виждаше нищо, поради тъмнината, но й стигаше само да вижда силуета му. Сърцето й пърхаше като на пеперуда.
След края на прожекцията, докато се прибираха към къщи, Люси видя мъжът с жената на двадесет метра от тях, да се разхождат бавно в студената зимна нощ. Очевидно се прибираха в обратната посока на тяхната, или вървяха към колата му. Мудно и някак приказно се сипеше сняг на парцали. Покриваше всичко наоколо и създаваше на хората празнично настроение. Наближаваше Коледа.
Докато не бе изгубила от поглед мъжа и жената, две сенки се появиха сякаш от нищото, и атакуваха с небивала скорост съпрузите. Събориха ги на земята, под едно дърво. Крадци. Люси се ядоса и се хвърли мигом към тях. С нейната физика не бе й никак трудно да се справи със слаботелесните нападатели. Удари ги по един път в стомасите, по един път в лицата, и това бе достатъчно. Щеше да ги боли дълго време и нямаше повече да се опитват да обират.
Помогна на мъжа и жената да се изправят.
- Много Ви благодаря, млади господине!- каза мъжът.- Добре, че се оказахте наблизо. А и добре, че сте...по-якичък! Много сме ви признателни.
- Да, и аз Ви благодаря!- Не остана длъжна и съпругата му.- Спасихте ни. Всъщност...- тя се загледа в мъжа си, очаквайки да види негласното му потвърждение за нещо, което си мислеше. Намери го след миг.- Бихте ли пожелали да дойдете у нас на вечеря? Това е най-малкото, което можем да направим като благодарност.
Сърцето на Люси се разтуптя.
- Не, благодаря ви. Вече е късно. Ще се прибирам.
- Само осем и половина е. Хайде, елате у нас. Приятелките ви също могат да се присъединят. Не приемаме отказ. Ще ни обидите.
Люси погледна към Александра и другите.
- Не, благодарим ви. Ще си ходим. Ти, Люси, отиди, ако искаш. Направи кефа на хората.
Макар че не искаше да остава сама с непознатия красавец и жена му, мисълта, че ще прекара вечерта с възлюбения от нея мъж, я изпълни със сладостен трепет и тя склони. Все пак, не знаеше дали щеше да го види отново.
- Добре, така да бъде.
Научи, че мъжът се казва Ивайло, а жена му- Севдалина. Живееха недалеч от блока на Люси, но не и твърде близо. Пътуваха с неговата „ Шкода „- Октавия. Не говореха по време на пътя. Искаха да запазят това за по-късно.
Просторният им четиристаен апартамент порази Люси със своята изтънчена непретенциозност. Дървените мебели бяха от орех, лакиран с черешов байц. По белите стени имаше картини на Ван Гог, Гоген и други постимпресионисти. Люси нямаше представа какъв е произходът на дълбоките, меки килими по които стъпваше и краката й потъваха с пантофите, но се почувстува уютно и топло.
- Нека първо пием по чаша вино в гостната, пък после ще идем в кухнята да вечеряме- предложи Ивайло, и всички кимнаха в знак съгласие.- Освен, ако не искаш нещо друго, Люси? Бира, или пък уиски?
- Благодаря. Вино е добре.
Влязоха в гостната, чиято библиотека бе отрупана със стотици книги. Всякаква литература- художествена, философска, религиозна, правна. Явно тези хора бяха образовани. Като нея. Тя знаеше повечето от заглавията, а част от тях дори бе чела.
Настаниха се на кафявото жакардово канапе, пред овална стъклена маса- Люси, и до нея- Иво и Севдалина. Отпиха от чашите.
- И така, Люси, кажи ни нещо за себе си.
Тя им каза. По-точно- смесваше лъжите с истината, като първите бяха повече. Това прави, докато пиеха виното, и докато вечеряха по-късно. През цялото време не се чувствуваше добре. Разбра, че това гостуване е било грешка. Искаше й се да разбие главата на Севдалина. Ревнуваше от нея. И не само- тази жена беше много лицемерна. С което й ставаше още по- антипатична.
Ивайло бил лекар, хирург, жена му- писателка. Бил извършвал животоспасяващи операции- няколко на брой. Спомена това без да се хвали. Между другото, с огромна скромност. Личеше си как за него да помага на хората беше всичко. Беше възвишен, чист, добродетелен. С ненавист споменаваше за корупцията в държавата, мразеше всичко пошло и жестоко. Докато говореше, Люси още повече се влюби в него. В начина, по който се изказваше той, имаше нещо невинно, детско. Напомни му за нея самата, ко-
гато животът й беше лесен като песен- безгрижен и радостен.
Когато стана време да си ходи, за нея това бе краят на мъчението. Взеха си довиждане пред входната врата, докато тя чакаше асансьора. Севдалина и Ивайло тъкмо се прибираха, когато Люси задържа за ръката последния:
- Искам да те видя. Скоро. Насаме.
Преди той да реагира, тя вече се спускаше с асансьора надолу. Ивайло влезе обратно, твърде учуден от последното, което чу. Защо пък искаше да го види насаме? Искаше да му каже нещо, което не знае ли? Нямаше представа. В следващия момент се сети, че тъкмо сега е идеален момент да разбере какво става- трябваше да предложи да закара човека до вкъщи. Още не бе късно. Най-вероятно не е далеч, може би пред входа. Затова каза на жена си:
- Мила, ще сляза да закарам Люси до тях. Не съобразих, че мога да направя това за него. Връщам се по най-бързия начин.
Не дочака отговор, такъв като че ли и не последва. Облече се набързо и слезе долу. Люси бе изминала десет метра от входа, когато Иво я настигна.
- Хей, приятел. Чакай. Нека те закарам до вас. Тъкмо ще ми кажеш защо искаш да ме видиш насаме.
Вече в колата, Иво пак запита:
- Е, кажи сега, здравеняко, какво има?
Люси само го погледна тъжно и продължително. С безкрайна любов, която се постара той да не забележи. Не проговори.
- Е, хайде де!- Нетърпеливо заговори Иво.- Нали искаше да.
Не довърши, защото Люси се изстреля към доктора и бързо и нежно го целуна по бузата. Лекарят рязко удари спирачките.
- Какво, по дяволите, беше това? Гей такъв! – запени се той.- Не ми пука, че си огромен! Ще те пребия като нищо. Значи, такава била работата, а? Обратен си. Е, съжалявам, приятелче. Аз не съм! Да не си посмял пак да направиш такова нещо!
Люси не продума. Само го погледа още малко време натъжено, след което пророни:
- Сбогом.
Слезе и продължи по пътя си. Плака тихо и кротко до вкъщи.
През следващите седмици и месеци, Люси се свърза със същия специалист, който бе провел операцията по смяна на пола й, с молбата да направи още една и да я върне в естественото й състояние. Хирургът първо се ядоса, после каза, че не може така. Било опасно за нея. И без това първата операция била минала под огромно напрежение, с опасност от непредвидени усложнения. Била много рискована, а пък сега- направо немислима. Категорично й отказа.
Тя се свърза с други пластични хирурзи- същото. Никой не се наемаше на такова нещо. А колкото повече й отказваха, толкова повече любовта й растеше към Иво, не само защото по принцип го обичаше, но много й тежеше отрицанието на родителите й- те още не й бяха простили и не се интересуваха от нея. Подкрепата на Александра и другите й приятелки не бе достатъчна. А Иво бе спасителното пристанище.
Въздишаше от мъка нощи и дни, томеше се. Взе си отпуск преждевременно. Не можеше да изпълнява задълженията си, не бе в състояние. Виждаше Иво навсякъде. После реши да си пусне дълга коса, да се гримира, да облече женски дрехи и да ходи там, където ходеше и той, ала без жена си, с неговата мъжка компания. Когато се натъкми и се погледна в огледалото, почти бе добила вида на старата Люси, отпреди трансформацията си. Това й вдъхна надежда.
Уви, само тя се бе възприела така. Когато отиде в бара, където Иво пиеше бира със свои колеги и приятели, и започна да се навърта около тях, дочу от самия Иво думите:
- Гледай го тоя травестит! Ужасно е. Личи му, че е доста симпатично същество, но просто...гадно е! Отвратително е! Аман от тия джендъри! Иначе ако това беше жена, щеше да е страхотна мадама. Щеше да е супер.
Хиляди ножове сякаш едновременно се забиха в крехкото женско сърце, криещо се под масивното мусуклесто, мъжко тяло. Отиде си веднага. Вкъщи рухна на дивана и плака дълго и безутешно.
Несподелената любов роди поезията й. Нощно време пишеше стихотворенията си, посветени на Иво. Изпълнени със страст, копнеж и болка. Написани не от ръката й. От сърцето й.
Започна да ги оставя в бара, където ходеше той. Помоли Александра да свърши това, по обясними причини не можеше да отиде тя. Предаде й да каже на бармана, че са от тайна обожателка. Той прие на драго сърце.
Иво погледна със скептицизъм листът, който му подаде бармана. Колебаеше се дали да го вземе. После го направи, само от любопитство. Прибра го в джоба си. Щеше да го прочете по-късно. Когато си легне, а жена му е заспала дълбоко.
Преди да угаси нощната лампа, той зачете стихотворенията, три на брой, изписани на ръка, от двете страни на листа. Севдалина бе заспала отдавна и нямаше да се събуди- бомби да гърмяха навън, тя щеше да спи.
Прочете ги бавно, после ги препрочете. Сетне още веднъж. Развълнува се, както не се бе вълнувал никога досега. Не бе изпитвал такава емоция от дълго време, дори когато сваляше Севдалина преди петнадесет години, тръпката беше слаба. На тези листове бе положено едно много красиво, ала изстрадало сърце, което туптеше очевидно само за него. И това сърце бе писало с толкова плам, с толкова мъка и страст, че стихотворенията бяха майсторски. Те щяха да разбият и най-коравосърдечния човек, а Иво бе далеч от тях. Очите му се насълзиха, докато четеше и препрочиташе. Всъщност, тази нощ прочете стиховете двадесет пъти, като с всеки следващ път му се виждаха все по-прекрасни и прекрасни, а накрая се улови, че се е разплакал като малко дете. Заспа блажено, като къпано бебе.
На следващия ден, след работа, се отби в бара, като заръча на бармана да каже на жената, донесла стиховете, че желае да се запознае с автора на поезията.
Когато Александра дойде отново, с нови стихотворения, барманът й предаде думите на Иво. Тя веднага позвъни на Люси. Последната се зарадва, но това трая миг. После се сети как изглежда. Но нищо. Въпреки всичко щеше да говори с него. Дори да е за последен път в живота си.
Чрез Александра и бармана като посредници, Иво и Люси си уредиха среща в едно слабо посещавано заведение на Витошка. Той бе дошъл много по-рано, развълнуван като тийнейджър. Нямаше търпение да се срещне с жената, сътворила такива красиви стихове. Истината е, че без да познава човека, вече чувстуваше влечение към него. Не любовно, но все пак- влечение. А може би бе просто любопитство. Представяше си, че това е много специална жена. Трябваше да бъде!
Уговорения час настъпи, ала тайнствената поетеса я нямаше. Иво се разочарова. „ Тенекия ли ще ми върже сега“, мислеше той. „ Или пък я е срам да се изправи пред мен? Ще почакам още малко. Ще й дам шанс. „
Времето минаваше, а никой не идваше. Иво ядосано си грабна якето и тръгна да си ходи, когато видя с бавни стъпки Люси да се приближава към него.
„ Еееех, тоя гей ли ще се появи баш сега! Чакам най-специалната жена на света, а тоя решил да ми цъфне точно, когато не трябва! „
- Приятелю, чакам някого. Моля те, остави ме на мира, въобще не сядай тука! Обясних ти вече, че не съм обратен! Ще накарам охраната да те изхвърли!
Но Люси смело продължи напред.
- Предупреждавам те! Нито стъпка повече!
Понеже положението ставаше лошо, Люси реши директно да му каже кой е авторът на поезията.
- Няма да се махна. С мен имаш среща. Аз написах стиховете.
Няколко мига Иво я гледаше с безразлично изражение. После се ядоса невъобразимо.
- Ама че шегички ми спретвате. Не знам чия е идеята, но ще разбера! Какви са тези юношески изпълнения?!? Вие подигравате ли се с мен? Нямам време за губене! – крещеше като луд той.- Ей, Богу...тръгвам си! Тръгвам си, че ако остана, ще те удрая с нещо тежко!
И се запъти към изхода, но Люси нежно го спря, после го хвана и му каза:
- Седни. Искам да ти кажа нещо. Само ме изслушай, може ли? Пет минути. Не искам повече.
Иво опита да се освободи от Люси, но пред силата й беше просто като дете.
- Казах ти, че не съм гей, по дяволите! Охрана! Охрана!
- И аз не съм- отвърна Люси.- Пет минути, моля те. Може и по-малко, ще се опитам да бъда кратка.
Охраната стигна до тях и задърпа Люси, но без успех.
- Оставете ни!- Каза накрая Иво.- Няма проблем. Ще се оправя с господина.
Със зъл поглед бодигардът закрачи обратно.
- Пет минути, чу ли? Повече нямаш. След това се разделяме, и ако те видя някога, кълна се, ще си купя оръжие само заради теб!
Седнаха на масата. Люси разказа историята си. Когато свърши, Иво каза:
- Защо си мислиш, че ще ти повярвам? Врели-некипели!
- Моля те, загледай се в мен малко повече. Загледай се в очите, в лицето ми. Ще видиш.
Иво се вторачи в лицето на Люси. Досега не бе го правил, но след като му обърна повече внимание, установи, че то бе наистина женствено, ако го гледаш по-дълго. Като игнорира в ума си, масивното мускулесто тяло, и постави на негово място обикновено женско, Иво изгради в главата си истинския лик на Люси отпреди години. Получи се една много привлекателна жена.
- Хм...- произнесе той.- Това е крайно странно...
- Не е. Виждаш ли? Не те лъжа. Това е самата истина! Може ли мъж да напише такива стихове, та дори и гей? Колкото и геят наистина да се чувствува жена, той никога не е на сто процента такава, и не може да напише това, което написах аз за теб. Не и по този начин. Всъщност, знаеш ли? Искаш ли още сега да се обадя на доктора, който извърши транссексуалната операция? Той ще потвърди, че не говоря лъжи.
Иво не остана убеден.
- Може да си му платил да излъже. Няма как да повярвам.
Люси въздъхна тежко и уморено.
- Не мога да те убедя...това е толкова тъжно...толкова тъжно...- Лицето й посърна и тя сведе очи.- Ако само знаеше колко те обичам...толкова много...толкова много...
Две сълзи се търкулнаха по скулите й, и разкрасиха още повече изваяното лице. Иво пак се загледа в него, докато страданието играеше по красотата му, правейки го по този начин още по прекрасно.
Безкрайно бавно- сякаш изминаха хилядолетия- Иво протягаше ръката си към тази на Люси. Докосна я леко, а тя вдигна мокрото си от сълзи лице към него.
- Хей, успокой се. Вярвам ти.
Най-слънчевата усмивка озари разплаканото лице.
- Но- продължи Иво,- аз съм женен и обичам жена си. Съжалявам. Не може да има нищо между нас. Съжалявам. Прости ми. Не желая да те виждам повече. Благодаря за прекрасните стихове. Ще ги пазя. И никога няма да ги забравя. Сбогом.
Стана рязко, облече си якето и тръгна. Люси потъна в ада.
Тези думи той изрече, защото сърцето му бе крайно развълнувано. Вечерта, когато си легна, той не спря да мисли за човекът, който беше наранил. Съпоставяше поезията му с мимиките на Люси, жестовете, израженията и всичко останало. Заспа, мислейки за то-
ва.
В някои моменти от живота се случват чудеса. Просто такава е волята Божия. И ако в тази нощ , Бог не се бе намесил, сърцето на трансформираната жена, щеше да остане съкрушено завинаги, а животът й-съсипан.
През нощта сънува една ангелска жена, която пише стихове, посветени на него. Твори като полудяла, а сълзите се стичат по красивото лице. Плаче и оставя душата си на листовете. Нали Хемингуей бе казал : „ Да пишеш всъщност не е трудно. Сядаш пред пишещата машина и започваш да кървиш „ . Жената кървеше и оставяше кръвта си на хартията. В кръвта на човека е неговата душа, тоест живот. А животът беше Иво.
Събуди се в три сутринта, плувнал в пот, с разтуптяно сърце и...влюбен до полуда в „ мъжа „, който му бе посветил най-прекрасните стихотворения на света. Бе влюбен в жената, която написа тези произведения и която сънува. В сърцето и душата на този „ мъж „
Веднага на другия ден потърси Люси. Убеди я да се срещнат в една пуста уличка, по която рядко минаваха хора. Отново дойде по-рано. Малко по-късно и Люси дойде. Иво се затича към нея и прегърна мъжкото тяло, което също се притисна плътно в него, разтърсвайки се от ридания. Останаха така няколко минути. Плътно прегърнати и плачещи.
- Обичам те- каза Иво след като пусна Люси и погали лицето й.- Обичам те. Повече няма да се отделя от теб. НИКОГА няма да се отделя от теб!
Небесен дъжд от очите му поливаше цветята на обичта в сърцето му, за да растат те все повече и повече. Той не виждаше фалшивият Люси пред него. От този момент нататък, до сетния си дъх, той виждаше винаги, когато я гледаше, жената, която бе тя преди години. И която все още бе. Люси не проговори. Тя бе казала всичко красноречиво в стихотворенията си. Само плачеше и се усмихваше, галейки лицето му.
Ивайло се разведе със Севдалина и заживя с Люси. Голямата им любов, естествено, понечи да се пренесе и в кревата, но там вече имаше усложнения. Спряха се. Въпреки че много им се искаше.
След известно време, тъй като и двамата желаеха да се любят, но не смееха, защото половият акт щеше да бъде като хомосексуален, а това ги отвращаваше, Иво попита дали не е възможно Люси да възвърне естественото си състояние. Тя му каза каквото вече й бяха отговорили. Той се натъжи. Тогава, в името любовта и на страстта, която изпитваше към нея, на него му хрумна нещо, за което ако го бяха попитали дали би го направил, само би се изсмял на висок глас. Каза й:
- Мила, аз ще...ще...ъъъъ... ще се подложа на операция за смяна на пола.
Тя категорично отказа. Не искаше да чуе и дума. Той обаче настоя:
- Обичам те. Най-силно от всичко на света. Не жена, ако трябва и в животно бих се превърнал, за да бъдеш щастлива. Ще го направя. И ще имаме нормален полов живот.
Въпреки протестите й, не успя да го накара да промени решението си. Ивайло смени пола си.
Те живяха дълги години като съвсем обикновена двойка. Люси така и не се помири с родителите си- те не й простиха никога. По същия начин беше положението на Ивайло- всички се отрекоха от него, с изключение на по-широко скроените от приятелите му, а те бяха двама-трима. Компенсираха взаимната си мъка с любовта, която изпитваха един към друг. И всеки път, когато се любеха и когато се гледаха в очите, виждаха душите си. По догмите на християнството, това, което бяха сторили, беше грях и то голям. Ала по волята на Оногова, Който е създал всичко видимо и невидимо, грехът им беше простен. Защото където има любов, няма прегрешение. Тя опрощава всичко.
Опитах се да бъде нестандартен разказ и явно се е получил такъв. Да имаш вдъхновена и приятна сряда, че тоя студ лично на мен никак не ми се нрави и все повече се замечтавам за пролетта и лятото.
