ИСТОРИЯТА НА БОХЕМЪТ,ГАДНОТО КОПЕЛЕ
От Владислав Тиков
ПРОЛОГ
"Никога,ама абсолютно никога не се обвързвай".И "колкото повече,толкова по-добре".Това бяха моите девизи.И аз винаги се водех по тези принципи.Не само защото изпитвах страх от сериозна връзка-за мен любовта беше нещо глупаво.
Ненавиждах влюбените двойки,виждаха ми се смешни и задръстени.Толкова ли е хубаво да прекараш една голяма част от живота си с едно и съшо момиче,когато те са много повече и все по-красиви.
И като цяло,не можех да разбера тези хора.Аз обаче почти винаги използвах любовни трикове,за да сваля някоя красавица.Трябваше само да знаеш как и в кой момент,кажи й няколко мили думи,че много
я обичаш,че тя е единствената за теб и вече си й завъртял главата.Е,не винаги беше така,понякога някои не поддаваха толкова лесно,трябваше повече усърдие и ухажване,за да станат нещата,но пък тогава победата беше по-сладка и бе по-интересно в такива случаи.Просто си бях такъв-един мил и нежен лъжец.Като ученик в гимназията,не си давах много зор да уча,слабостта ми бяха купоните.За-
щото само хората като мен знаеха каква е тръпката преди да отидеш на място,където ще е пълно с красавици.Бе невъобразимо приятно.Леките подмятания за да омаеш някоя,двусмислените фрази,погледите....след това танц със нея,усещайки как сърцето й бие лудешки в гърдите,причинено от твоите думи.Плътната близост на тялото й разлива в теб необикновена сладост.Докосваш я нежно
под звуците на песента....след това,зависи от човека,или преспиваш с него на същата вечер или поне започваш началото на връзка,която аз правех така,че да трае не повече от две или три седмици.
Колкото да получа всичко от нея,да я изцедя....и след товая край.Не искам и да си представям какво съм причинил през годините на толкова много жени.Боях се да мисля за това...и сега се боя,но в кра-
тките мигове,когато се сещам какво правех,изпитвам отвращение от себе си.Бил съм толкова безсърдечно,жестоко чудовище,че направо ми се повдига.Разбире се,времето прави всичко,за него няма
невъзможни неща,понякога е и справедливо,та затова сега не се учудвам,че на мен ми се случи точно това от което най-много боли.Моят живот,в по-голямата си част,премина,така
да се кажи бизсмислено,празно.Живеех за тръпката,удоволсгвието,насладата на мига.Тогава,на младини,така се чувствах добре,за мен беше пълноценен живот.Едва сега осъзнавам каква голяма грешка
е било всичко....но прекалено късно,както често става в живота,късно разбираме какво сме пропуснали.И когато го искаме обратно,вече не става.
Студентските ми години бяха вече малко по-различни.Учех повече,даже за един малък период от време,се бях превърнал в нещо като отличник.Отношенията ми с другия пол не се бяха променили,раз-
ликата беше че вече не ходех от купон на купон и не свалях жените с предишната енергия и ентусиазъм.Просто бях зрял вече,но не напълно,все още продължавах с набезите и разбиването на женски
сърца.Гаднярът вече не бе толкова гаден,просто се бе укротил за малко.Тогава за мен имаше нещо по-добро от това и по хубаво-приятелството.Ценях го много,и сега го ценя даже повече от всичко може
би.Но липсата на едно същество изпълва старините ми с болка,невъобразима като най-страшен кошмар,и със самота,която убива.Липсва ми,толкова много ми липсва,но заслужено го загубих.Всичките мои
дела през годините дадоха този резултат.Не би следвало да питам Господ защо стана така,тъй като и сам зная отговора.Не би трябвало да възразявам.Не би трябвало даже да поглеждам към небето,за-
щото не съм достоен.И въпреки всичко,аз изпитах най-голямото щастие на света в продължение на едно лято.И тъкмо когато мислех,че всичко е перфектно,всичко свърши,сякаш за секунда.Докоснах се
до рая,видях го за мъничко,и след това той изчезна,оставяйки безкраен океан от страдание в мен.Напълно заслужено,напълно справедливо....защото всичко се връща.В онзи миг,желаех да не се бях раждал,проклинах света и заобикалящите ме твари.А след това намразих себе си.Сега,толкова години по-късно,изпълнен със мъка,аз съжалявам себе си.Остава ми само да чакам смъртта,но тя не идва
бавейки се сякаш нарочно,за да изкупувам колкото се може повече греховете си.А аз я желая,искайки по-бързо да отида в отвъдното,въпреки че най-вероятно ще ида в ада,а най-скъпото за мен едва ли
е там.Но напускайки земята,аз тая надеждата че ще видя...някъде..дори за миг моята принцеса,защото сърцето ми умира за нея.Душата ми копнее за това,единственото което дава някакъв покой в дните ми.