Пъхни ме в свойта пазва-
   облак  нагледно буреносен, -
   няма да ти стана язва,
   а плач в мъглата съдбоносен.

  Сетне изпий солената вода,
  понеже като сладка не горчи,
  и виж прекроената земя,
  осмислена с твоите мечти.

  После ме пусни да си отида.
  Да хвръкна като волна птица,
  че  да остана би било обида-
  с мен не би била като светица.

  И лек отпосле не търси.
  В спомена за мен ще го откриеш,
  в моите измъчени следи,
  в които пак гнездо ще свиеш.
  

стъпиш ли в тях потъваш завинаги. Да се надяваме, че пазвата от стихотворението не е такава.

"После ме пусни да си отида.
Да хвръкна като волна птица,
че да остана би било обида-
с мен не би била като светица."

Чудесно си го казал, Приятелю! Впечатлен съм от тези редове, както и от цялото ти стихотворение!

В които ти е благо да съществуваш и не потъваш, а летиш. Да имаш хубава сряда, и дано е по-топла, че днес не беше добро времето...

Ще се стопля истински, само когато видя, че в тази страна има достатъчно много човешки сърца. Един прител ми каза преди време. Гледаш го - ходи на два крака и има две ръце. Но не се заблуждавай - няма гаранция, че е човек!