Защо животът ни облече
в нощ, а бяхме ние ден?
Изхабихме ли се вече,
или светът тъй е устроен?

Погледите наши опустяха,
а извори бяха те на красотата...
песните бели ли изпяха,
та сега хули излизат из устата?...

Бе розова, а сега- черна
лудостта, що правеше ни хора.
Първата беше ефимерна,
а втората праща ни към гроба!

И съдбата стана ни безверна,
сами изгубихме си Бога!

Стендал би ръкопляскал не по-малко силно от моето ръкопляскане тук!
Поздравявам те за идея и за реализация, Приятелю!

Да имаш спокоен и успешен ден!

Труден въпрос задаваш в началото.
Тъжно е, че всичко с годините се променя в тъмни краски и отнема радостта от живота ни. Но е важно и от какъв ъгъл ще погледнем на този факт.
Въпреки всичко, всеки предпочита дълголетието – дори с нерадостите му. :)

Ако беше римувал финалните два реда, щеше да се получи сонет. :)
Поздрави!

Права си! Като сме млади всичко е розово, после вече- не. Защото се променяме, почваме повече да мислим, а колкото повечме мислим, ставаме и мъдри. Но това често върви ръка за ръка с тъгата, за съжаление. Но да- какъто и да е живота, инстинкта за самосъхранение е най-силен, въпреки че...ходи го обясни на самоубийците! Относно стихотворението...то е сонет. И преди съм ти казвал, че не е задължително последните два стиха да се римуват, ти сигурно ми го казваш, защото някъде е записано така по учебник. Но аз не се уча да пиша от учебници, а от поетите, от стиховете им, и то не някакви лаици, а добрите- за пример ти давам Евтим Евтимов, чиято голяма част от сонетите не са с римувани последни два стиха. И от други поети се уча, разбира се- от теб, Мисана и др. Да имаш хубав ден! :)