На младини чичо ти Васко беше непоправим Дон Жуан. Не само, че му беше в кръвта да пленява сърцата им, но си беше и красавец. Като теб. Въртеше ги на пръста си по няколко наведнъж. И всичките – хлътнали здравата по него. Добре си живееше той така, правеше си кефа. Ама беше и сметкаджия, не точно като теб - все такива богаташки щерки намираше. Водеха го къде ли не. По чужбина- на най-хубавите места в Европа и Южна Америка. А после най-безсъвестно ги изритваше. Да, чичо ти беше жесток човек. С много жени се подигра, много нещо съсипа.
И тук идва частта от историята, която е еднаква с твоята. Измежду всичките мадами, една от тях се влюби в него безумно. Но брат ми нали си беше коравосърдечен, не забеляза или се правеше, че не забелязва това. Скъса с нея без да му мигне окото. И тогава, жените нали са по-слабия пол и не могат да ни надвият, а за тях е характерно чувство злобата много повече, отколкото за нас, мъжете, тази жена- на име Клавдия,- е казала думи, подобни на тези, които Мая ти е казала на теб. Проклела го е. Той споделяше всичко с мен, не криеше. Каза ми, че изобщо не приел думите й на сериозно, не се замислил върху огромната щета, която е причинил на едно човешко същество. Обаче малко по-късно започнало въобще да не му върви с жените. Което е разбираемо - ако Клавдия е разправила на своите приятелки що за човек е той, и се е разпространило от уста на уста за жестокостта му. Така си мислех аз, но се оказа, че причината е проклятието й, защото преди нея никога не бе имал проблеми с жените.
И така, няколко години по-късно Васко срещна любовта на живота си. Било изпепеляваща страст за него, каза ми. Мислел постоянно за нея, виждал я навсякъде, чувствал я с всяка частичка на тялото, сърцето и душата си. Ден и нощ била в главата му. Тази жена не отвърнала на любовта му, заради проклятието на Клавдия. Връщаха му се тъпкано всичките гяволии от миналото. Всячески се опитвал да събуди любов у нея, ала напразно. Беше коренно променен. Дори след като минало известно време от ухажването му, и тази жена вече се уверила, че чувствата му са истински и не я лъже, пак нищо не станало. Тя правила опити да го заобича, но не успяла. Не могла да му отвърне.
Тук идва тъжната част, сине. В един момент чичо ти започна да пада. Пропи се. Рухваше малко по малко. Редовно се сбиваше някъде. Гледах го - често беше разярен и в синини. И наркотици почна да употребява. Пиенето му го доведе до алкохолизъм. Пратихме го в клиника. Остана там две години и сякаш се беше излекувал, когато излезе. Но не задълго. След няколко месеца всичко се поднови. Веднъж отидох у тях и като не ми отвори, се наложи да разбия вратата. От гледката ми се повдигна – лежеше полумъртъв на пода. Когато ме видя, той се усмихна едва-едва и ме попита какво правя тук. Просълзих се и го запитах защо върши това? Защо се самоунищожава. Отговори ми с глас, пропит с неземна скръб. Бе съсипан напълно. Цитирам:
„ Нямаш представа...Стояне...опитвах по всякакви възможни начини да я забравя. Не мога, бате. Не мога да спра да я обичам, разбираш ли? При колко ли жени не дирих спасение от нея...не става. Да я изтрия от сърцето си. От туй пусто сърце, дето беше тъй жестоко преди време. Не мога. Тя е тука...- И посочи средата на гърдите си, тъй като ризата му бе разкопчана.- И не ще да си тръгне. Ти знаеш, Стояне, че се опитвах да я забравя чрез алкохола и дрогата. Получава се само за малко. След това идва отново и опустошава всичко - ум, душа, сърце,...а колко пъти желаех да я намразя, да я убия в себе си! Не мога и не мога! Любовта ми, тази проклета любов, е хиляди пъти по-силна от омразата и всичко останало. Това е безсмъртна сила, братле. „
После ме помоли да си ходя, ала отказах. Казах му, че ще го заведа в клиниката, за да се оправи. Че ще живее нормално и без някаква мръсна кучка, която да го съсипва. Усмихна ми се безкрайно тъжно и прошепна, че знае съдбата си. Разярих се и му изкрещях, че никой не знае съдбата си. Че утре може пак да се влюби и да отвърнат на чувствата му. Че след всяко зло идва добро. Казвах му, че ще го взема със себе си, но той упорито отказваше. Накрая се скарахме. Той ме наруга и каза, че ако някога съм го обичал да го оставя. Разплаках се тогава. Той също плачеше. Тъй като не можех повече да го гледам такъв, изхвърчах бързо от апартамента му. Дори не взех асансьора, а се втурнах по стълбите. Не мислех какво правя.
Докато тичах по стълбите, чух как той извика, че я обича. И такова нещо не бях чувал през живота си! Беше сърцераздирателно. Не знам с какво да го сравня, сине...толкова горест и страст бяха преплетени в този умопомрачителен вик, че нямам думи за него! Сякаш самата Любов изкрещя, че й е жал за света, докато умира. Но дори и това навява само бегла представа, беше много по-силно и...емоционално. Разби сърцето ми на части. Върнах се обратно. В бързината се спънах в прага на вратата. При падането щях да си счупя зъбите в пода, но слава Богу, разминах се. Влетях в хола, където го оставих. Беше застинал неподвижно на земята. Клекнах до него и премерих пулса му. Бе умрял. Подивях и буквално потроших апартамента. Каквото намерих, го разбих- чаши, чинии, прекатурих маси, ала яда ми не минаваше. Накрая започнах да се боксирам със стената, докато не си счупих едната ръка.
Какво стана малко по-късно. Имам предвид след няколко години. Връщах се от пазара, ти беше на училище. Вървя си по улицата и кого срещам? Жената, която го съсипа, макар и неволно. Май пропуснах да ти спомена, че тя се казваше Деница. Бях я виждал няколко пъти преди това. Беше красавица. Висока, стройна, с лице- смес между непорочност и грях. Черна коса и кафяви очи, които можеха да проникнат до дъното на душата ти, когато го искаха. Бях разговарял с нея няколко пъти преди чичо ти да умре, ала не сме приказвали за него. Просто говорехме и от този разговор направих извода, че тя не бе лош човек, нито пък глупав. Сигурно затова Васко се бе влюбил в нея.
Когато я видях на улицата, изглеждаше уплашена, дори това не е точната дума. Нещо средно между уплах и мъка. Да. Повече ми изглеждаше тъжна, сега като се замисля. Няма да крия, сине, че на мига изпитах жестока ненавист към нея. Пред мен стоеше жената, която бе отговорна за преждевременната гибел на брат ми. С неимоверни усилия победих желанието си да я наругая и да я ударя. Наистина- осъзнавах, че не бе виновна за смъртта му, защото никога не бе го разигравала или лъгала, единствената й „ вина“ беше, че не можеше да отвърне на чувствата на Васко. Но това не ми пречеше да беснея в сърцето си. Затова я подминах като пътен знак, когато малко след като я отминах, тя произнесе името ми, докосвайки ме по рамото. Обърнах се разгневен, но тъжното й изражение ме усмири, и не й посегнах. Помоли ме да поговорим. Първоначално се изсмях и й казах, че няма за какво да говоря с нея вече. Тогава тя отвърна,че искала да говорим за чичо ти. Със сигурност щях да я зашлевя, ала лицето й бе толкова съкрушено, че не го направих и с безкрайна неохота се съгласих.
Отидохме в едно кафене наблизо. Тогава тя ми сподели, че от няколко години насам все за Васил си мислила, не излизал от главата й. Била се омъжила и заживяла с мъжа си в провинцията, но нещата между тях не вървели. Защото Деница все повече и повече мислила за чичо ти, накрая установила, че е лудо влюбена в него. Развела се и се върнала в столицата. Каза ми, че тъкмо затова ме е потърсила- да й кажа къде е той, за да му сподели чувствата си. След тези признания от нейна страна, гневът ми кипна с пълна сила. И оттогава насетне все се питам - защо животът често така се гаври с нас? Не го разбирам. Ако чичо ти бе живял още няколко години, ако бе понесъл тази мъка, сега двамата с Деница щяха да са щастливи. Но ето какво се случи- разминаха се. Той умря необичан истински, а колко близо беше до това щастие?...Толкова близо, а то му се изплъзна под носа, както се казва. Вярно, той имаше много грехове, но ги бе изкупил с мъката по Деница. И споделената, истинска любов - това чудо, към което всички ние се стремим, синко, - щеше да го грабне в обятията си толкова здраво...ако само бе оцелял още няколко години.
С леден глас я информирах какво е станало с Васко. След като й казах, аз я убих. Не буквално, разбира се. Тя умря, когато научи от мен. Душевно загина. А физически...след около няколко месеца. Разбрах, че се е самоубила. Голямо количество сънотворни. Предполагам, че не е могла да понесе липсата на Васко. А може причините да са били други.
Това, Младене, бе поредната грозна шега на живота с нас, хората. Силно се надявам чичо ти и Деница да се обичат в отвъдното...ако го има. Защото тук не можаха. Понякога, като че ли ни е писано да сме нещастни тук, за да бъдем щастливи горе. Ако има „ горе “.
Откъс от " Томление "
Пожелавам ти светли великденски празници и нека Иисус утре възкръсне в сърцето ти!
Пожелавам ти светли великденски празници и нека Иисус утре възкръсне в сърцето ти!
Несподелеността в любовта е най-често случващото се нещо на света. Ако бе обратното... Колко щастливи щяхме да бъдем! Но все пак, живеем на земята, тук е трудно да сме щастливи, но не и невъзможно. Ала е рядко срещано явление! Желая ти отново здраве, мир и любов. Светло посрещане на най-големия християнски празник!
