" Никога, ама абсолютно никога не се обвързвай". И " Колкото повече, толкова по-добре". Това бяха моите закони. И аз винаги се ръководех от тях. Не само защото изпитвах страх от сериозна връзка - за мен любовта беше нещо глупаво. Ненавиждах влюбените двойки, виждаха ми се смешни и задръстени. Толкова ли е хубаво да прекараш една голяма част от живота си с едно и също момиче, когато те са много повече и все по-красиви. И като цяло - не разбирах тези хора. Аз обаче почти винаги използвах любовни трикове, за да сваля някоя жена. Трябваше само да уловиш точния момент, за да я предразположиш, кажи й няколко мили думи, че много я обичаш, че тя е единствената за теб и прочие подобни глупости, и вече си й завъртял главата. Е, не винаги беше така, понякога някои не поддаваха толкова лесно, нужни бяха повече усърдие и ухажване, за да станат нещата, но пък тогава победата беше по-сладка и бе по-интересно в такива случаи . Просто си бях такъв- един мил, чаровен и нежен лъжец.
Като ученик в гимназията, не си давах много зор да уча, слабостта ми бяха купоните. Защото само хората като мен знаеха каква е тръпката преди да отидеш на място, където ще е пълно с момичета. Бе невъобразимо приятно. Леките подмятания, за да омаеш някоя, двусмислените погледи, след това танц с нея, усещайки как сърцето й бие лудешки в гърдите, причинено от твоите думи. Плътната близост на тялото й разлива в теб необикновена сладост. Докосваш я нежно под звуците на песента, след това, зависи от човека, или преспиваш с него на същата вечер или поне започваш началото на връзка, която аз правех така, че да трае не повече от две или три седмици. Колкото да получа всичко от нея, да я изцедя, и след това - край. Свалките ми се получаваха лесно, защото жените ме обичаха. Дори да не се стараех да ги ухажвам, винаги съм се радвал на вниманието им. Предполагам, че е било заради излъчването ми, изпущал съм хормони. Факт е, че се тълпяха около мен – лъжливия. А си мислех – колко ли откровени и честни хора има на света, които вярват в любовта и правят какви ли не жертви в нейно име, за да спечелят жената на живота си, и в крайна сметка, трудът им е бил напразен. Чувствах се виновен спрямо тях, защото имах това, което не заслужавам, а те заслужаваха, но нямаха.
Не искам и да си представям какво съм причинил през годините на толкова много жени. Боях се да мисля за това...и сега се боя, но в кратките мигове, когато се сещам какво правех, изпитвам отвращение от себе си. Бил съм толкова безсърдечно, жестоко чудовище, че направо ми се повдига. Разбира се, времето е способно на всичко, за него няма невъзможни неща, понякога е и справедливо, та затова сега не се учудвам, че ми се случи точно това, от което най-много боли.
Моят живот, поне в по-незрялата му част, премина безсмислено, празно. Живеех за тръпката, удоволствието, насладата на мига. Тогава, на младини, така се чувствах добре, за мен беше пълноценен живот. Едва сега осъзнавам каква голяма грешка е било всичко,....но прекалено късно, както често става в живота, късно разбираме какво сме пропуснали. И когато го искаме обратно, вече не става.
Студентските ми години бяха вече малко по-различни. Учех повече, дори се превърнах в отличник. Отношенията ми с другия пол не се бяха променили, разликата беше, че вече не ходех от купон на купон и не свалях жените с предишната енергия и ентусиазъм. Просто бях зрял тогава, но не напълно, все още продължавах с набезите и разбиването на женски сърца. Гаднярът вече не бе толкова гаден, просто се бе укротил за малко. Тогава за мен имаше нещо по-добро от това и по хубаво - приятелството. Ценях го много, и сега го ценя, даже повече от всичко може би.
Но липсата на едно същество изпълва старините ми с болка, невъобразима като най-страшен кошмар, и със самота, която убива, въпреки че синът ми е постоянно до мен. Липсва ми, толкова много ми липсва, ала заслужено го загубих. Всичките мои дела през младостта дадоха този резултат. Не би трябвало да възразявам. Не би трябвало дори да поглеждам към небето, защото не съм достоен. И въпреки всичко, аз изпитах най-голямото щастие на света в продължение на едно лято. Три кратки месеца. Всъщност, кратки ли бяха наистина...Не! Хем бяха кратки, хем – цяла вечност. Не допусках, че вечността може да свърши, но това стана. И в същото време продължи след финала си. Чрез словото. Чрез това произведение, което държите в ръцете си. Впрочем, мисля си, че вечността не бе само в онова неземно лято. Частица от нея беше в целите ни животи, описани тук – на мен и скъпите ми хора. Аз я изживявам отново, докато препрочитам написаното, макар и не по същия начин. Надявам се и вие да я изживеете!
И тъкмо когато мислех, че всичко е перфектно,... свърши, сякаш за секунда . А мислех, че ще трае вечно. Докоснах се до рая, видях го за мъничко – в буквален и преносен смисъл - , и след това той изчезна, оставяйки безкраен океан от страдание в мен. Напълно заслужено, напълно справедливо....защото...делата ни се записват в невидима тетрадка, и за черните от тях, трябва да си платим, ако и в даден момент да сме се превърнали в добри човеци.
В онзи миг, желаех да не се бях раждал, проклинах света и заобикалящите ме твари. А след това намразих себе си. Сега, толкова години по-късно, изпълнен с томлението, което ме съпътствуваше през целия ми живот и променяше нюансите си, аз съм в мир със себе си и света. Може би това е последната му разновидност, надявам се. Остава ми само да чакам смъртта, но тя не идва бавейки се сякаш нарочно, за да се томя малко по-дълго, преди да се срещна с ...нея. А аз я желая, искайки по-бързо да отида в отвъдното, за да се събера отново с моята принцеса, защото сърцето ми умира за нейното. Душата ми копнее за това, единственото, което дава покой в дните ми.
Откъс от " Томление "
чел ли си го..
поздрав...
чел ли си го..
поздрав...
Вкъщи имам новелите на Цвайг, но при наличието на стотици книги, още не съм стигнал до тях, и следователно не съм я чел. Но това ще стане скоро. Радвам се, че сравняваш частта от творбата ми с тази на голям европейски автор. Пази се и бъди здрава!
1. Признанието: "А си мислех – колко ли откровени и честни хора има на света, които вярват в любовта и правят какви ли не жертви в нейно име, за да спечелят жената на живота си, и в крайна сметка, трудът им е бил напразен. Чувствах се виновен спрямо тях, защото имах това, което не заслужавам, а те заслужаваха, но нямаха."
2. Разкаянието: "Но липсата на едно същество изпълва старините ми с болка, невъобразима като най-страшен кошмар, и със самота, която убива, въпреки че синът ми е постоянно до мен. Липсва ми, толкова много ми липсва, ала заслужено го загубих. Всичките мои дела през младостта дадоха този резултат. Не би трябвало да възразявам. Не би трябвало дори да поглеждам към небето, защото не съм достоен..."
3. Мимолетната награда от Небето и житейската равносметка, довеждаща до горчиви и неизбежни изводи: "И тъкмо когато мислех, че всичко е перфектно,... свърши, сякаш за секунда . А мислех, че ще трае вечно. Докоснах се до рая, видях го за мъничко – в буквален и преносен смисъл - , и след това той изчезна, оставяйки безкраен океан от страдание в мен. Напълно заслужено, напълно справедливо....защото...делата ни се записват в невидима тетрадка, и за черните от тях, трябва да си платим, ако и в даден момент да сме се превърнали в добри човеци."
4. Вярата, че отвъдното ще ни даде втори шанс за Вечността: "А аз я желая, искайки по-бързо да отида в отвъдното, за да се събера отново с моята принцеса, защото сърцето ми умира за нейното. Душата ми копнее за това, единственото, което дава покой в дните ми."
Ето в това е красотата на Томлението! Поздравявам те, Влади - пиши винаги така вълнуващо и искрено!
1. Признанието: "А си мислех – колко ли откровени и честни хора има на света, които вярват в любовта и правят какви ли не жертви в нейно име, за да спечелят жената на живота си, и в крайна сметка, трудът им е бил напразен. Чувствах се виновен спрямо тях, защото имах това, което не заслужавам, а те заслужаваха, но нямаха."
2. Разкаянието: "Но липсата на едно същество изпълва старините ми с болка, невъобразима като най-страшен кошмар, и със самота, която убива, въпреки че синът ми е постоянно до мен. Липсва ми, толкова много ми липсва, ала заслужено го загубих. Всичките мои дела през младостта дадоха този резултат. Не би трябвало да възразявам. Не би трябвало дори да поглеждам към небето, защото не съм достоен..."
3. Мимолетната награда от Небето и житейската равносметка, довеждаща до горчиви и неизбежни изводи: "И тъкмо когато мислех, че всичко е перфектно,... свърши, сякаш за секунда . А мислех, че ще трае вечно. Докоснах се до рая, видях го за мъничко – в буквален и преносен смисъл - , и след това той изчезна, оставяйки безкраен океан от страдание в мен. Напълно заслужено, напълно справедливо....защото...делата ни се записват в невидима тетрадка, и за черните от тях, трябва да си платим, ако и в даден момент да сме се превърнали в добри човеци."
4. Вярата, че отвъдното ще ни даде втори шанс за Вечността: "А аз я желая, искайки по-бързо да отида в отвъдното, за да се събера отново с моята принцеса, защото сърцето ми умира за нейното. Душата ми копнее за това, единственото, което дава покой в дните ми."
Ето в това е красотата на Томлението! Поздравявам те, Влади - пиши винаги така вълнуващо и искрено!
Старая се наистина. Това е книга, която започнах през 2008-ма година, и търпя много промени, най-вероятно още ще търпи. Този откъс, който публикевах, е прологът на романа и се радвам, че ти е харесал. Дано ти хареса и цялата книга, когато стане готова! Хубава и спокойна седмица ти желая
Благодаря ти за хубавото пожелание! Да се пазим, за да оцелеем, макар че неминуемо ще ни се наложи да минем през ада на един съвременен Йов!
Благодаря ти за хубавото пожелание! Да се пазим, за да оцелеем, макар че неминуемо ще ни се наложи да минем през ада на един съвременен Йов!
Ала се моля да не си прав относно ада на Йов, само че...може и това да стане. Дан поне мине по-леко при всички! Хубав и спокоен ден ти желая!
