Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.01.2019 20:35 - НА БАРА
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 1267 Коментари: 4 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 Откакто се помня исках да стана писател. Може би ще прозвучи парадоксално, но „ откакто се помня “ не бе точно от много ранна възраст. Всъщност въобще не бях от четящите хора. Като дете гледах глупави филми и играех на двора пред блока ни от здрач до зори. В училище не се учех добре и бележките ми бяха слаби. Нещата се промениха след седми или осми клас, не помня точно. Оценките ми се повишиха- най-вече по история и български език и литература, философия, но не и що се отнася до математиката. Там бях гола-вода и все още съм така.

 Горе-долу по това време се отвори, така да се каже, и интересът ми към литературата.

Мисля, че се увлякох по четенето с Хемингуей и неговата „ Сбогом на оръжията “. Много ми хареса. Скоро след това прочетох и „ Този живот “ от Сидни Поатие- също ми напълни душата. И така, лека-полека, започнах да чета книги. Когато бях на седем-

надесет, написах първия си разказ. Не беше нищо особено. Няма и как да бъде иначе. Самият аз не го харесах, а когато го дадох на родителите си, те дори не пожелаха да го дочетат. Не се огорчих. Знаех, че съм още „ зелен “, така да се каже, и тепърва ми пред-

стои да се развивам в тази област. Написах още няколко разказа, като междувременно, не спирах да чета. Някъде по това време се потопих в невероятната, мрачна и философска атмосфера на „ Франкенщайн “, от Мери Шели. Стана ми една от любимите книги. А пък за „ Птиците умират сами “ на Колийн Макълоу, въобще не искам да говоря. Ненормално силна книга. Всъщност, за мен много книги бяха ( и още са ) такива.

 А пък споменатите разкази- тези, които последваха първия- споделиха неговата участ.

 Трябва да призная, че тук вече малко се натъжих. Но не губех надежда. Знаех, че рано или късно, ще напиша нещо добро. Като ме видя такъв намусен, когато изказа мнението си за творбата ми, майка ми седна до мен.

- Саше, защо не пробваш поезия? Може да ти се отдаде по-добре. Кой знае, току-виж си станал отличен поет.

 Кимнах. Послушах я. Започнах да пиша стихотворения. Те вече се харесваха повече и, явно, майка ми е имала право. Споделях произведенията си в блога си, в социални мрежи и по форуми, и те се радваха на небивал интерес.

  По същото време бях студент, втори курс, специалност „ Социология “. Нямах приятелка, и това малко ми тежеше. Имах много приятели, с които излизахме често, срещахме се с доста момичета, но аз все оплесквах нещата. Чудеха ми се как става така.

- Саше – казваха ми често приятелите, - какви ги вършиш, човече? Поет си, а си вързан в устата. Нямаме представа какво говориш на жените, когато си насаме с някоя, но явно не е нещо омайващо, защото все ти бягат. Това е супер странно.

 Не отговарях. Бяха прави. Трябваше да направя нещо, за да сваля някоя. Имах нужда от жена. И по-точно – от любов. Исках да ми се падне някоя голяма страст. Да се влюбя безкрайно и да се изгубя в нея. Все пак, пишех поезия и в частност- любовна лирика. И въпреки че стиховете ми получаваха хвалебствия, знаех, че не са достатъчно добри, а положителните отзиви- до голяма степен лицемерни. Това, допусках аз, се дължеше на две неща. Първо-  не четях много поезия, а предпочитах прозата и следователно, няма-ше как да доизкусуря стила си, та да стане той като на големите поети. Второ- пишех за любов, а не знаех нищо за нея. Как можеш да твориш за нещо, за което не знаеш нищо? Имах няколко връзки дотогава, но те бяха сексуални, нямаше капчица любов и приклю-

чиха бързо. Затова беше нужно да сторя две неща- да чета повече поезия и да намеря някоя голяма любов. Или тя да ме намери. За първото можех да се постарая, но за второто - беше Божа работа.

 С напредването на възрастта ми, осъзнах нещо. И то беше, че нищо не знам. Когато бях тийнейджър си мислех, че живота ми е ясен. Сега разбирах колко много съм бъркал. От друга страна, приятелите ми от ден на ден все повече затъпяваха. Когато бяхме деца, като че ли бяха по-умни. Но сега разговорите им бяха такива, че ако ги слушаш повече от една седмица, и то всеки ден,  можеше да си убиеш по този начин солидно количество мозъчни клетки. Това се дължеше на прекомерната им употреба на алкохол, както и на висенето по цял ден във Фейсбук. Затова започнах да страня от тях. Излизах все по- рядко, стоях вкъщи и четях. Пишех много, но писането ми куцаше напоследък. Жена не можех да открия, въпреки че дори инсталирах на телефона си няколко прило-

жения за запознанства. Учех здраво и взимах всичките си изпити с отличие.

  Вечерите обичах да се разхождам около час, а после да седна някъде, да изпия две бири, ако мога да се запозная с някоя мацка и да приказвам с нея, и накрая да се прибера.

  Една вечер реших да посетя „ Джей Джей Мърфис “- ирландския бар в София. Бях бил там отдавна и се сетих, че е добро местенце. Седнах на бара и си поръчах един стаут „ Гинес “. Заведението беше полупълно. Чуваше се приглушена музика. Беше около осем часа. Оглеждах се наоколо и се чудех с кого да се заговоря.

 Тъкмо тогава, в бара влезе един човек. Изглеждаше едър и як, висок  колкото мен, с широк гръден кош, големи и груби ръце, набола брада и симпатично лице. Бе облечен с дебело кожено яке, тъй като бе късна есен и навън беше студено. Носеше каскет, който свали, за да разкрие плешива глава. Човекът бе на около 45-50 години. Мушна каскета в джоба на якето си, свали го и го остави на закачалката. Седна до мен.

- Здравей- поздрави учтиво той. – Пиеш бира, и то хубава. Неведнъж съм й се наслаждавал. Но сега мисля да пропусна. Имам нужда от нещо по-силно.

 И си поръча двойно уиски с вода. Когато барманът му донесе питието, мъжът грабна нетърпеливо чашата и се обърна към мен:

- Наздраве, друже.

Чукнахме се. Той отпи жадно. След това пак се обърна към мен.

- Аз съм Павел, забравих да се представя. А ти си?

- Александър.

- С какво се занимаваш?

- Студент съм по социология. Иначе се опитвам да стана писател.

Човекът се усмихна широко.

- Браво, това е хубаво. Ще пишеш книги на социологическа тематика. Има бая какво да се напише за нашето общество.

 Кимнах.

- А ти с какво се занимаваш?

Павел въздъхна дълбоко и отпи от уискито си.

- Аз ли?...уффф, с неприятна работа се занимавам, синко. В строителството съм. Мога да правя всичко, но съм предимно шпакловчик. Скапана работа е това. Като цяло говоря.

 Това обясняваше загрубелите му ръце. Познавах няколко човека, които бяха в този занаят. Всичките бяха с големи, груби ръце, станали такива от годините тежка, физическа работа.

- А ти, Сашо? Някога работил ли си нещо подобно?

 Поклатих глава отрицателно.

- Така си и мислех. Личи ти.

Допих бирата си. Допуши ми се. Поръчах си втора и тръгнах да излизам навън. Той ме хвана за ръката.

- Къде така?

Казах му. Той направи кисела гримаса.

- Зарежи тая гадост. Двадесет години пушех като комин и накрая доктора трябваше да ми каже, че ако не спра, дните ми са броени. Кръвното ми беше високо, да не говоря за раздиращата ме кашлица всяка сутрин. Един мой познат умря от рак на белите дробове, защото пушеше от тридесет години по две кутии цигари на ден.

- Аз пуша малко.

- Е, както искаш де- отказа се той.- Ти си знаеш.

Размислих. Щях да пуша по-късно. Не исках да го оставям сам. Нещо ми подсказваше, че разговорът с него ще ми бъде интересен. Затова седнах обратно. Той поде:

- Браво, Саше. Умно момче си ти. Кажи ми сега, приятелка имаш ли?

- Не.

- Е що така? Такъв симпатичен младеж като теб. Срамота е.

Имаше нещо честно в него и затова реших да бъда искрен. Дори и честността му да бе-

ше мамеща.

- Защото не ме бива с жените, явно.

- И таз добра.

- Странно е, но това е истината.

Той замълча. И двамата отпихме от питиетата си. След минута той се покашля и ме по-

пита:

- Какво точно търсиш? Просто да имаш жена до себе си, или искаш да те връхлети ис-

тинската любов?

- Разбира се, че второто. Все пак се занимавам с писане, а май не споменах, че освен писател съм и поет. Пиша предимно любовна лирика.

 Той се усмихна широко и понечи да отговори, но в последния миг се въздържа. Гледаше ме някак особено, като погледът му постепенно стана тъжен. Сетне каза:

- Приятелче, да ти кажа честно....не искам да ти го казвам, но...хммм...трудно ще наме-

риш истинската любов. Не искам да те отчайвам, но...- той въздъхна дълбоко, преди да продължи –  любовта не съществува. Няма такова нещо.

 В първия момент го погледнах учудено, сетне погледът ми стана подигравателен. Всеки от вида хомо сапиенс, с повече от две-три гънки на мозъка, знаеше, че обичта е рядко срещано явление, но да твърдиш, че тя изобщо не съществува, беше прекалено. Аз самият можех да го потвърдя- майка ми и баща ми все още се държаха като влюбени, макар и да бяха възрастни. Освен това бях чувал, че на младини страстта им е била впечатляваща. Това разправяха баба и дядо.

- Защо ме гледаш така, момче?- каза той.- Смешно ли ти се струва?

- Не точно- опитах се да не звуча иронично. – Просто е малко...пресилено. Това, което казваш.

Той глътна на екс остатъка от уискито си, удари, но леко, чашата на бара и каза на бармана:

- Още едно.

Човекът му наля.

- Слушай сега, Саше. Няма любов, а има интереси. Когато харесаш някоя жена или тя хареса теб, винаги е поради някаква причина. Тоест, на един от двама ви му е интересно. А самата дума идва от интерес. Например, ти харесваш или направо се влюбваш в някаква жена. Кажи ми сега какви жени харесваш? Какъв е твоят тип?

Замислих се.

- Не мога да кажа. Важното е да ми хареса.

Той се ухили от ухо до ухо.

- Е, хайде де. Все имаш нещо като идеал. Кажи ми какво търсиш у жената?

- Ами, първо на първо, трябва да ми хване окото...

- А, виждаш ли!- той удари с длан по бара.- Първото, което става. Значи, трябва да е привлекателна за теб. Тоест, красива по твоите критерии, да съвпада с твоя вкус. А това вече е интерес. А той няма нищо общо с любовта. Демек, всичко започва поради някаква причина. Но това, все пак, е доста по-слабо изразено при нас, мъжете. При жените интереса е двайсет хиляди пъти повече. Знаеш, че те често са златотърсачки. Но ако на теб ти е нужно дадена жена да притежава две или три качества, за да я харесаш, на тях са им нужни много повече. Разбираш ли ме, това не е любов- той отпи голяма глътка от чашата си. – Ако едно нещо започва поради причина, не е любов.

 Сега вече го гледах като гръмнат. Този човек май не беше с всичкия си. Говореше ми пълни глупости.

- Но, Павка- осмелих се да го нарека така, - всяко нещо на света се случва поради някаква причина. Въобще не те разбирам.

 Той ме изгледа продължително.

- Съвсем нормално. Повечето хора не ме разбират. Сигурно и затова съм самотен. Нещо ми подсказа, че ти ще ме разбереш, но уви- лъгал съм се.

- Не, не, опитвам се. Но ти се постарай да ми обясниш.

- Добре. Ще ти кажа какво мисля. Виж сега. Конкретно за любовта. Ако говорим за любов във собствения смисъл на тази дума, тоест за истинска любов, тя НЕ ТРЯБВА да се случва поради причина. Иначе е нещо друго- интерес, химия, привличане, страст- все понятия, на които хората са му сложили наименованието  „ любов “. Но те не са, те могат да са всичко останало, но не и обич. Ако е обич наистина, то тя идва от НИЩО  и изчезва от НИЩО. Поради това, тя е ЧУДО. Същото е и с противоположното – омра-

зата. Ти, например, можеш да кажеш, че мразиш някой човек, но най-вероятно ще го мразиш пак поради някаква причина. Защото те е наранил, да речем. Еди-кой си те е измамил, набил или пък е отнел живота на твой близък. И ти ще го мразиш заради това. Но това пак не е омраза в собствения смисъл на тая дума. Ако обаче, искаш да причиниш огромни мъки на някого, без той да е допринесъл за това, вече става дума за омраза, тоест- за най-великото зло. Искаш да съсипеш някой...просто така, защото не ти харесва как изглежда, да кажем. И не говоря за расизъм, че би ненавиждал някого поради цвета на кожата му, не. Това пак би било поради причина. Имам предвид, да мразиш някой, който е съвсем обикновен, като теб, без да е сторил нещо, за да придизвика негативната ти емоция. Ето това  е омраза- когато няма причина за нея. Другото е злоба, ярост, агресия и т.н. И двете явления- обичта и омразата- са свръхестествени, сиреч- не са от този свят. Затова ти казвам, че няма любов. ..– той се замисли малко и се почеса по главата.- Или пък...има. Тоест, тя все пак е в нас-частицата от Отвъдното, която но-сим в себе си, ала не знаем- или не искаме!- какво да направим, за да я почувствуваме. Което е равносилно на „ нямане „ на любов на земята.

 Зяпах го с отворена уста. По-странен човек не бях срещал.

- Откъде ти хрумват тези, тези...мисли?

- Чета книги. Обичам да размишлявам върху важни неща. Не си очаквал такива разсъж-

дения от един прост шпакловчик, нали?- и ми намигна дяволито.

 Не отговорих. Изпих бирата си и си поръчах трета. Не знаех какво да кажа.

- Както и да е – продължи той, - може и да бъркам, разбира се. Това са си мои мисли. Но замисли се- за да се влюбиш в някоя жена, все нещо трябва да те привлече у нея. Или ще е външния вид, или поведението, или- дори!- добротата й. Ако си харесал душата на един човек, това всъщност е най-близкото да любовта, но и то е поради причина. Затова ти казвам, че не е- или поне не би трябвало да е -  любов. Ще ти дам пример за истинска любов. Делото на Сина Божи Иисус Христос. Изкупуването на греховете на човеците. Ние, хората, сме толкова грешни, че това което заслужаваме, е да ни се случват само лоши неща. Но въпреки това, ни се е случило най- доброто- спасили са ни. Без причина. За делата ни, които са ужасни, няма основание да получим благодатта. Знаеш приказката- „ каквото повикало, такова се обадило “ . Сиреч, за греховете би трябвало да горим в ада. Но се случва друго- спасяват ни от него, чрез жертвата на Иисуса. Това е любов, Саше. Защото няма причина. Ние, човеците, нямаме причина да бъдем възлюблени от Господа, но тъкмо това се случва.

- А ако го е направил, защото сме създадени по Божий образ и подобие?- хрумна ми тази мисъл и рязко го контрирах.- Защото сме като Него, понеже сме Негови чеда? Един баща винаги обича децата си, независимо дали са зли или добри. Поне истинският такъв!

 Той ме потупа дружелюбно по рамото.

- Браво, мойто момче! Хвана ме. Това е вярно. Обаче...не го заслужаваме. Спасил ни е, когато сме били изроди и целта на това избавление е била да прекратим ужасиите, и да станем по-добри. Ала какво се е случило? Още сме изроди, та дори повече отколкото сме били преди 2000 години. И да ти кажа друго- да забравим факта, че Бог ни е създал. Да приемем за миг, че произлизаме отдругаде, и Той не ни е баща. Поради същността Си, обаче, пак би ни спасил от греховете ни. И отново няма да има причина. На Любовта не й е нужна такава, за да люби, както е при нас, хората. Бог и Сатаната люби- той е бил от Неговите Ангели. А дори и да не беше, пак щеше да го обича. Просто защото Бог не може да мрази. Защото, ако намрази, автоматично вече няма да е  Любов. В тоя ред на мисли...в ума ми изниква и адът. Защо въобще го има, и как, аджеба, е възможно представителите на човешката раса да ходят там? Та как може Любовта да прати някого там? Не мисля! Няма как самото Добро, колкото и да си грешен, да желае да страдаш по най-отвратителния начин, който съществува, и то- цяла вечност при това. Няма как. След като аз, който съм нищо и никакъв човек, с пороците и слабостите си, не бих пожелал дори и на най-тежкия ми враг да иде в такава мъка, то колко повече Бог не би го искал? Не би го и направил. А защо все пак геената е обиталище за нас? Защото сами се вкарваме там, затова! Тъй като сами избираме къде ще отидем, и Господ не решава вместо нас. Ние с делата си се вкарваме там. Обаче колкото и да си лош, необходимо е само за момент да се покаеш, за да бъдеш вкаран в рая, така мисля аз. Защото Бог плаче във всеки един миг, Саше, в който ние сме в ада. Плаче много повече от нас. Затова е нужно само да се обърнем за секунда, за да влезем в рая. На такова мнение съм аз, пък може и да греша. Иначе за другото си прав

 Усмивката ми от радостта, че го бях оборил, угасна бързо-бързо.

- Ех, да му се не знае!

Той се усмихна.

- Горе главата. Не се ядосвай. Мен ме е яд повече. Желая да не съм прав  за любовта, поне що се отнася за земята. Противоречи на природата й. Пак ти казвам- тя се появява от нищо и изчезва от нищо. В този ред на мисли, по-логично би било да е любов, ако една жена е отвратителна, не можеш да я понасяш, не харесваш нищо у нея, няма нещо, което да те привлече,  не съвпада никак с твоя вкус, но въпреки това я обичаш. Това съм по-склонен да го приема за обич, защото няма причина, и е чудо поради туй, демек- нещо необяснимо. Обратното също важи. – Той помълча няколко секунди. Като че се сети за нещо. – Сега се замислих, Саше. За едно страхотно филмче. Всъщност е любимата ми анимация. „ Красавицата и Звярът „, предполагам, че си го гледал. Когато бях по-млад, се възхищавах на това произведение. Толкова сладко, толкова...докосващо! Винаги съм си представял любовта по този начин! Ето, тази история е пример за истинска любов! Да обичаш едно отвратително създание, ала с добра душа. Нали, добрата ду-

ша на звяра е причината за обичта, следователно пак не би трябвало да е любов в собствения смисъл на тази дума. Обаче...Бел се влюби в звяра, докато той още не бе станал добър. И като се замислих по-късно, когато не бях вече толкова млад, си казах- ето, това е истинска обич, тяхната приказка. Сетне, приятелче...- Павел се усмихна тъжно- знаеш ли какво осъзнах? Че всъщност това е най-голямата глупост! И заблуда! Защото какъв е звярът, освен всичко останало? И по-точно- какъв е основно? Ами той е незем-

но богат! Има замък! И после- как човек да повярва в любовта? Защо, мама му стара, звярът не беше беден като църковна мишка? Идеята на тази история е, че какъвто и да е звяра, Бел пак би го обичала, но...защо създателите на приказката са го измислили бо-

гат? Защо не беше бедняк? И като видиш на улицата отвратителни бизнесмени, дебелаци, с противни физиономии, ала с купища пари, а до тях супер готина мацка, сети се после за Бел и звяра! И ще видиш приликите. Каква любов е това! Помисли си.

   Не казах нищо. Отпих голяма глътка от бирата, но сега вече ми се допуши много. Казах му, че ще изляза да пуша.

- Чакай, чакай, ще изляза с теб. За компания.

Облякохме се и излязохме навън. Запалих и всмукнах дълбоко. Павел бе пъхнал ръце в джобовете на якето.

- Я дай една- каза той.

 Загледах го тревожно.

- Нали не пушиш?

- От една цигара нищо няма да ми стане. А и тая вечер съм на кеф. Защото те харесвам.

 Подадох му цигара и я запалих. Той издуха дима и се вторачи в минувачите.

- Гледай ги. Всички изглеждат нормални хора. Всичко изглежда в реда на нещата. А толкова не е. Толкова не е...- повтори Павел, забил разсеян взор някъде в далечината.

- В смисъл?

- В смисъл, че сме си ебали мамата, в този смисъл. Тая вечер все за любов говорим, и пак  това ми е на акъла. Гледай ги- измежду тия хора най-вероятно има такива, които са супер амбициозни. Да знаеш от мене, мойто момче, че амбициозният човек страда мо-

же би най-много от липса на любов. Двигателят на всяка прекалена амбиция е липсата на обич. Ако някой си е решил да стане успешен бизнесмен или спортист,музикант, актьор, политик, писател – да, и ти си в това число, Саше, - медиен магнат или каквото и да е друго, ако се е амбицирал да стане велик в нещо, да знаеш, че е от липсата на обич. Особено, ако е амбициран до степен на лудост. Колкото повече е амбициран, толкова повече няма любов в живота му.

 Ние хората правим това, за да забравим, че нямаме най-важното в живота си. За да притъпим болката от този факт. Всъщност, всяко нещо, което правим, е може би от отсъствието на любов, като изключим случаите, когато правим нещо за любимия- ако ни се е паднал почти невъзможния  късмет да имаме любим. Занимаваме се ежедневно със стотици неща, само за да забравим за миг дори, че не сме обичани. Или по-точно- че не сме обичани истински. Вършим това подсъзнателно. Никога не бихме казали, че това е причината.

 Той всмукна от цигарата, направи кръгчета с дима и продължи.

- Иначе бихме ли имали нужда да се захващаме с хиляди дейности, ако обичахме на сто процента, а човекът, когото обичаме, също ни люби на сто процента, и то по чудесния начин, тоест- без причина? Мисля, че не. Защото тогава щяхме да живеем. Сега просто съществуваме и си намираме всякакви занимания, за да забравим, че всъщност сме мъртви. Цялата ни дейност, е всъщност прикрито близане на рани от адското безлюбовие, от което боледува света.

  Хвърлих фаса на земята и го стъпках.

- Човече, ти си голям песимист!  И не си прав, без да се обиждаш. Виждал съм много хора, които се обичат. И то – истински! Майка ми и баща ми, мои приятели. Съвсем не е вярно това, което приказваш!

 Той ме погледна косо.

- Това, Саше, няма как да го знаеш. Не ти ли е известно, че светът е пълен с лъжа и лицемерие? Били се обичали- можеш ли да си сигурен? Знаеш ли колко хора се ЛЪЖАТ, че се обичат? Нямаш представа колко! Не само с думи, с поведение, с погледи, с всичко. И това също може би го правим, за да забравим, че най-святото липсва на тоя свят. Да. Имитираме го, за да си втълпяваме, че има любов между нас.

 Този човек вече ме ядосваше с черногледството си. Ужасен беше. Нищо чудно, че е самотен. Тръгнах да влизам вътре, той ме последва. Съблякохме се и седнахме. Отпихме от питиетата си.

- Нещата не може да са толко зле, колкото ги описваш. Без да се засягаш, но вече знам защо нямаш приятели.

 Мигом съжалих за тези думи. Бяха жестоки. Затова положих ръката си на рамото му.

- Извинявай. Извинявай. Понякога съм пълен задник.

  Павел ме погледна тъжно.

- Не, прав си. Точно така е. Сигурно съм черноглед и затова отблъсквам всички от себе си. Но аз не мога да лъжа, приятелче. Между другото, забелязал ли си, че най-големите лъжци и лицемери винаги са обградени с много хора? Лесно е, когато говориш красиви лъжи да ти се лепят. Всеки иска да чува хубави неща. По дяволите! Съжалявам, съжалявам, че ти дрънкам все такива работи.

- Няма нищо.

 Истината е, че колкото и депресиращи да бяха приказките му, исках да ги слушам. Имаше нещо в този човек- в начина по който говореше, в самия му глас, в изражението му, което бе очарователно. Което бе чисто. И  изстрадано.

- Няма нищо, продължавай. Колкото и странно да звучи, искам да те чуя.

  Известно време той не продума. Седяхме и мълчаливо отпивахме от питиетата си. После той каза:

- Не си ли се замислял върху това- все за добро говорим, апелираме към възвишеност, а пък делата ни говорят точно обратното? Ще ти дам пример – не ти ли се е случвало да си си мислил за нещо хубаво и достойно, да си мислил да го направиш, а пък в следва-

щия миг да си сторил тъкмо противоположното?

 Позамислих се малко, сетне кимнах.

- Не си единственият – продължи той. – Повечето сме така. Ще ти кажа нещо. Една случка с  мой приятел отпреди няколко години. Този мой приятел беше много набожен.

Много повече от мен. Веднъж ми сподели, че на младини често се молел вкъщи. По почти три часа, към два часа и половина. Това веднъж на ден. Молел се още по два пъти, с по-кратко времетраене. Каза ми, че се молил само добри неща да се случват на всички човеци по света. Ще кажеш, че сигурно е бил ангел. И аз така мислех. Все още смятам така. Той също е мислил така. Но ми каза, че веднъж, след молитва, излязъл да се поразходи. Близо до мола на Стамболийски имало някаква жена, която просила. Помолила го за левче, за да си купи хляб. И знаеш ли какво ми сподели той? Не й дал. Въпреки че имал у себе си повече пари. Давал си сметка какво прави.

 Загледах го с ирония.

- Знам какво ще си помислиш – рече Павел. – Че тия са мошеници, просяците сиреч. Че всички тия дето просят, особено ако са инвалиди, се преструват на такива, и че разни мафиоти ги принуждават да правят това. Много е удобно, Саше, да мислим така. По най-лесния начин приспиваме съвестта си, защото не можеш да отречеш, че ако ти се е случвало някой да ти иска пари, и ти си му отказал, поне за част от секундата ти става гадно? Случвало ли ти се е?

 Кимнах. Стотици пъти, особено около района на Съдебната палата, са ме спирали просяци, но никога нищо не съм давал. После се чувствувах гузно.

- Ето, знаех си. И аз съм го правил. Но да се върна на случая с моя приятел. Куриозното е ,че такъв човек, който е прекарвал голяма част от времето си в молитви, като монах, не е извършил едно елементарно добро дело. Защо, Саше, става така? Ще ти кажа какво мисля аз. Какво човечеството върши откакто го има? Откакто свят светува, хората творят предимно за любов. Още от античността се пишат любовни песни и стихотворения, та до ден-днешен. Колко милиарди любовни песни има, колко стихове, колко любовни романи, колко любовни статуси в социалните мрежи, ако щеш, колко художници са рисували романтични картини. Това, приятелю, означава, че не спираме да мислим за обич. Означава, че душите и сърцата ни са Божии. Но всичко свършва дотук. Това е само в творчеството ни. И в същото време- какви са ДЕЛАТА откакто свят светува? Те са предимно зверства. Две световни войни, едната особено отвратителна, милиони по- малки войни, безброй убийства, какво четеш постоянно по вестници, какво гледаш по новините? Баща убил сина си или обратното, майка заклала бебето си или го изхвърлила в кофа за смет, сума ти атентати на ислямски екстремисти, катастрофи, агресия меж-

ду шофьори, която понякога завършва с тотално осакатяване на потърпевшия, измами, кражби, домашно насилие...не искам да продължавам, списъка е безкраен. Предимно това са делата ни, друже. И веднага се сещам за цитата от Библията : „ Сатана е князът на тоя свят “. Той е властелинът тук. И владее предимно плътта ни, защото действува чрез нея. Затова делата ни са страшни. Обаче в същото време не спираме да възхваля-

ваме любовта в произведенията си. В нас живее Бога, но сме слаби да вършим делата Му. Силата ни се ограничава само до творчеството. Когато трябват дела...изброих ти какво правим. Като са замислиш, мама му стара, как изглежда- пишем за доброто, го-

ворим за него, а в следващия миг вършим злото. Това е , все пак, защото сме в царството на лукавия. Но...на света са същестувавли ( надявам се и сега някъде да ги има, или поне да се появят отново в близко бъдеще ) хора, чиито писания и творчество са съот-

ветстували на делата им, тоест- писали са за любов, пропагандирали са я, като делата им  са били предимно любовни. Тези люде са малко, в средновековието са били повече.

Те са тези, пред чиито имена, след смъртта им, църквата е сложила думата „ свети “. Те са тези, които са били достатъчно силни да се преборят с лукавия и не са вършили волята му. А ние, обикновените хора, ще продължаваме да творим за любов, и в същото време ще се избиваме. Е, разбира се, и ние вършим добро, но рядко, и  всяко добро дело, бързаме да го компенсираме с двадесет лоши. А като се замислиш, колко лицемерно звучи- да проповядваш доброто, а да вършиш обратното! Излиза, че повечето хора сме ужасни лицемери! Аз, разбира се, знам че не е така. Има много човеци, които умишлено го правят – те са най-големите изроди на света. Обаче повечето от нас го правят, защото просто сме слаби...не сме достатъчно силни, за да устояваме на съблазните. Ставаме проводници на злото, без да го искаме, и още по – лошото- без дори да го знаем.

 Той млъкна и отпи от уискито си. През цялото време го слушах внимателно. Не съм сигурен дали разбирах всичко, което каза, но определено ми беше интересно. Когато влезе и седна до мен, когато ми каза, че е строител, си помислих, че тази вечер ще пред-

стоят шегаджийски разговори за весели случки от обектите, на които е работил, забавни истории с жена му или с негови приятели и познати, или пък типичните майтапи, които работниците знаят и ги пускат на маса. Не очаквах това, което този мъж ми сервира. Беше чешит, спор няма. Но това, което ми наговори, би могло да ми даде тема за пи-сане. Щях да помисля върху него.

  Павел изпи уискито си на екс. След това се прозя и ми каза:

- Стана късно, утре рано трябва да се става за бачкане. Аз мисля да си ходя.

- И аз ще тръгвам. Доспа ми се.

 Извикахме бармана и му поискахме сметката. Платихме и излязохме. Навън бе задухал силен и лют вятър. Загърнахме се в якетата си.

- Е, Сашо, беше ми много приятно да си побъбрим. Повечето хора не искат да слушат глупостите ми. Благодаря, че ме изслуша и се надявам да не съм дотегнал.

- Не, няма такова нещо. Радвам се, че те срещнах. От теб може човек да научи много. От разговора ни в главата ми изникват въпроси. Ти провокира у мен размисли. За което ти благодаря. Задължен съм ти.

- Ти пък. Чак задължен не си, но се радвам, че ти е било приятно.

 Вятърът се усили и вече трябваше да се движа.

- И аз се радвам. Лека вечер и всичко хубаво.

- Лека нощ. Всичко най-добро и на теб.

  Наоколо нямаше такси, затова отидох да потърся наблизо дали има. Той се заклатушка в обратната посока- бавно, без да бърза. Чак сега се сетих, че не го бях питал дали е  женен, има ли деца, какво му е хобито, ако има такова, въобще не бяхме разговаряли един за друг. Помислих, че трябваше да поговоря с него и за това. Може би някой път щях за да го засека в бара или някъде другаде. Надявах се.

 Прибрах се приятно уморен. Измих се, легнах си и дълго време мислих върху казаното от него. Сетне заспах дълбоко.

 

 

 




Гласувай:
1



1. missana - "Ако нещо започва по причина, то не е любов..."
04.01.2019 22:23
Само това да беше казал, Приятелю, щях да стана на крака и да аплодирам разказа ти. Винаги ме изненадваш с психологическото си проникновение!
цитирай
2. tikovpisane - Радвам се, че си съгласен с мен, Приятелю!
04.01.2019 22:30
missana написа:
Само това да беше казал, Приятелю, щях да стана на крака и да аплодирам разказа ти. Винаги ме изненадваш с психологическото си проникновение!


Уви, много хора не са!
цитирай
3. codetroina - здр,Влади...за многоо години..
05.01.2019 00:14
млад, здрав,прав.. човек..и толкоз чаршафи..
за каква любов..пишеш, всъщност..
не, не те разбирам..
ВСИЧКО е любов!!
даже и дишането, и моето писане тук..и твоята изповед..ВИК за помощ..
Любовта е Обмен на Енергия, и няма нищо общо със Секса...
пр.вечер ти пожелавам!
кака Джулия
цитирай
4. tikovpisane - Привет!
05.01.2019 00:48
codetroina написа:
млад, здрав,прав.. човек..и толкоз чаршафи..
за каква любов..пишеш, всъщност..
не, не те разбирам..
ВСИЧКО е любов!!
даже и дишането, и моето писане тук..и твоята изповед..ВИК за помощ..
Любовта е Обмен на Енергия, и няма нищо общо със Секса...
пр.вечер ти пожелавам!
кака Джулия


Не съм сигурен, че хората ще разберат този разказ. Но какво да се прави! Важното е, че поне някои са го прочели! За много години и на теб!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 704509
Постинги: 291
Коментари: 977
Гласове: 718
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031