Ще ви разкажа за един мой приятел, който беше голяма работа. Казваше се Страхил. Но всички му викахме Страх, близките му, искам да кажа. Пиперлия, лют човек и луд, но и невероятен кодошлия, поне за нас. Ала трябва да знаете, че неслучайно му лепнахме този прякор. Никой от нас не предполагаше, че толкова му хлопа дъската. Затова и така го кръстихме- той беше страх за другите.
Запознах се с него на спирката. И двамата бяхме ученици по онова време. Чаках трамвая в посока Надежда, за да отида при приятелката ми ( първото ми гадже бе , и най-вероятно щях да загубя девствеността си на тази среща, както и тя ), пушех цигара- аз един петнадесетгодишен хлапак,- и се озъртах наляво-надясно, да не би отнякъде да изникне батко ми, че работеше наблизо и да не ми тегли един пердах. На спирката имаше няколко човека. Две жени на около тридесет години, един дядка, който ме гледаше на кръв и урина заради цигарата, но на мен въобще не ми пукаше, и Страхил. Беше висок колкото мен и дебел. Интересното бе, че външният му вид изобщо не бе респектиращ. Напротив- той приличаше на страхливите шишковци от филмите, които се наси-
рат от шубе почти от всяко нещо. Пушеше, като мен. Изглеждаше по-малък на години. Нещо в него, в наивното му изражение ме накара да го заговоря с цел да се заям, да му се подиграя. Приближих до него бавно, пристъпвайки като тежкар. Дръпнах си от цигарата и издухах дима в лицето му.
- К’во става, шиши?- казах аз.
Той не гледаше към мен, когато го заговорих. След това извъртя главата си като на забавен кадър към мен, и отговори с глас, звучащ доста по за възрастен:
- Разкарай се!
На мен ми стана смешно. Аз също имах нервен характер и почти никой не се закачаше с моя милост, та затова опита му да ми се отвори, ме разсмя.
- Голям гъзар си, а лойчо? Май ще трябва да те науча на туй-он...
Не довърших, защото той изхвърли своята цигара в лицето ми. Тя ме улучи по челото и за щастие- удари ме с филтъра. Докато успея да реагирам, той ми зашлеви мощен шамар, главата ми издрънча. Политнах назад, хващайки се за бузата, но не паднах. Тежка ръка имаше.
- Още искаш ли, тарикатче?- каза той, сграбчвайки ме за тениската.
Поклатих отрицателно глава. Той ме пусна.
- А сега се разкарай!
Стоях там засрамен и си чаках трамвая. Когато той дойде, аз и Страхил се качихме заедно. Пътувах, загледан навън, като от време на време го поглеждах с периферията. Зяпаше си телефона през повечето път. Искаше ми се да го заговоря, но не смеех. Страх ме беше. Обаче след известно време го надделях и отидох при него.
- Хей?
- Пак ли ти, бе?
Гласът му бе остър и не предвещаваше нищо добро.
- Успокой се де. Виж...- най-много от всичко на тая земя мразех да се извинявам, но сега просто нямаше начин, - виж, съжалявам, че ти се отворих така. Извинявай. Не бях прав!
Той извърна главата си към мен и за миг-два изражението му бе агресивно. После омекна и ми намигна приятелски.
- Няма нищо. Успокой се. Виждам, че още малко ще напълниш гащите. Не ще ти посегна, стига да не си го изпросиш пак.
- Не, разбира се. Не бих го направил. – протегнах ръката си към него.- Казвам се Методи.
Той я пое, стисна я и я разтърси силно.
- Страхил.
Говорихме си малко. Оказа се, че е с две години по-голям от мен. Учил в 134 СУ „ Димчо Дебелянов “, и щял да се дипломира след година. Аз имах още две дотогава. Казах му няколко неща за себе си, сетне той ме попита:
- Сега накъде си тръгнал?
- Отивам на среща с едно момиче в Надежда. Много яка мацка. Колкото мен е на годи-
ни. Фина, тъмнокоса, с прекрасно лице, а и характер.- доближих се до него и му споде-
лих приятелски – Сигурно ще правим секс! Много се вълнувам.
Страхил се ухили- по-точно се опита, но не му се получи.
- Как се казва мацката?
- Стефани.
- И живее в Надежда, казваш...
- Да.- отвърнах аз, като му казах и къде точно живее, без сам да знам защо. Веднага след това се сетих, че не е нужно да съм толкова подробен пред непознати. Обаче се оказа, че май е трябвало да си замълча. Страхил ме хвана втори път за тениската и ме придърпа към себе си, доближавайки ме максимално до масивното си тяло:
- Така. Сега ще слезеш на следващата спирка и ще хванеш трамвая в обратната посока. Ясен ли съм?
Сетих се веднага каква е работата, но и се ядосах- явно Стефани въртеше две момчета и единият бе той.
- Гадже ли ти е?- прошепнах разочарован.
- Нещо повече - сестра ми е.
Олекна ми. Това бе по-добрият вариант. Ако се сприятеляхме и той видеше, че всъщност съм добро момче, можеше и да имам късмет.
- Оооо...не знаех! Ами...добре, слушай- няма да правя нищо с нея, само ще си поговорим. Само това. Обещавам!
Страхил обаче бе непоколебим.
- Слизаш и тръгваш към дома. Да не те шамаросам пак!
Волю-неволю, трябваше да се подчиня. Нямах желание пак да изпитвам силата му върху себе си. Беше си доста по-якичък от мен. Когато трамвая спря, слязох. На спирката, преди да поема в обратна посока и докато трамвая още не бе потеглил, но се канеше, зърнах няколко цигани да тичат с всичка сила към спирката- явно бързаха, за да не изпуснат трамвая. Ватманът току да потегли, но ги видя и ги изчака. А какво направиха те? Единият от тях ( между другото, всичките бяха на около петнадесет или седемнаде-
сет, не повече ) стъпи само с един крак на стъпалото, без да се качи. Стои там и не мърда, копелето, а останалите с него се хилят като ненормални. Ватманът ги помоли учтиво- или да се качват или да си тръгнат. Отвърнаха му да си гледа работата. Тогава една жена, която бе по-близо до тях – сигурно бе на около шестдесет ,- им се развика, тъй като търпението й се изчерпваше ( може би е бързала за някъде ). Тогава единият от циганите се качи, приближи се до нея, наруга я и й заби силен шамар. Обаче веднага след това, синът на жената, който бе до нея, и никак не бе дребен, се хвърли и с тежък удар запрати циганина извън превозното средство. И какво мислите, че стана? Останалите освирепяха. Влязоха вътре с намерението да набият някои от пътниците, когато изведнъж се появи Страхил отнякъде – в този миг бях забравил, че е на трамвая,- и с рязко движение хвана единия от вандалите с няколко пръста за гръкляна. Той започна да хъхри на умряло.
- Изчезвайте, че след малко ще се лее кръв.- изръмжа той.- В буквалния смисъл на думата. Искате ли да си играете с дявола? И той иска да си поиграе с вас!
Изражението му бе свирепо-лудо. Циганите се изплашиха от него, слязоха от трамвая и после- дим да ги няма. Онзи още се държеше за гърлото и се опитваше да възстанови дишането си. Най-тъпото от цялата ситуация бе, че в трамвая имаше немалко млади и изглеждащи яки мъже, които стояха като посрани и не сториха нищо. Кой оправи работата? Един седемнадесет или осемнадесетгодишен тийнейджър, който изглеждаше дори страхлив.
Няма да крия, че бях доста впечатлен. И също така, че още повече ми се издигна в очите.
Вече знаете, че станахме приятели. Засичах го няколко пъти в центъра, и всеки път отивах при него да си говорим. Учехме в различни училища, ала след занятията всеки ден отивахме да пием по бира с мои и негови приятели. Харесаха го, въпреки малко смешният му външен вид. Пред моите приятели не бе показвал свирепият си нрав, а неговите си го знаеха. Аз обаче предварително бях предупредил всички, които не го познават, да не му се подиграват, защото вече бях виждал какъв е. Не искаха да повярват, но в крайна сметка ме послушаха.
Той имаше гадже- Кара, момиче на неговите години. Бе пълна като него и не особено привлекателна. Аз, от своя страна, все още харесвах твърде много Стефани, ала заради Страхил, не смеех да предприема нищо. Много пъти го бях увещавал, че съм добро мо-
мче, въпреки нервния ми характер, но той не даваше дума да кажа. Не и не. Докато един ден, просто го склоних да приеме. Не знам как успях, може би бях твърде настоятелен, може би просто най-сетне бе разбрал, че съм свестен човек и ме бе възприел като стопроцентов приятел. Каза:
- Добре де, добре, Мето. Имаш разрешението ми със Стефани да излизате или да правите, каквото искате. Едно само не прави, за да не ти се случи нещо- не я наранявай!
Дадох му честната си дума и наистина не го направих.
Минаха няколко години. Двамата със Страхил бяхме завършили гимназията, и сега следвахме в Софийския. Той учеше библиотечно-информационни науки, а аз- скандинавистика. Със Стефани изживявахме най-хубавите си дни. Междувременно, Страхил се бе разделил със своята приятелка и отново бе сам. Казвам „ отново „, защото той ми сподели веднъж, че нямал късмет с жените, „ понеже съм по-дебел, а и заради трудния ми характер. Но, мамка му, имам причини да съм с труден характер! „ И всичките, с които имал вземане-даване, го зарязвали, общо взето, след две седмици връзка. Кара била тази, която се задържала по-дълго, но и тя не успяла да го понесе.
Страхил беше тъжен, а когато се натъжаваше, ставаше агресивен. За това способствуваше и алкохолът. Необходими ми бяха доста усилия, а и на другите ми приятели, за да го възпираме да не върши бели по дискотеките. И за това допринясаше самотата му.
Една вечер реших да отида на гости на Кара. Установих, че мъката на Страхил до голяма степен се дължи на нейното отсъствие. Щях да се опитам да я вразумя да се върне.
Надали щях да успея, но бях длъжен да пробвам. Той май наистина я обичаше.
Уговорих се с нея да дойда към 20:00 часа. Почуках на вратата, тя ми отвори и видът й беше умърлушен. Попитах я какво има. Тя каза:
- Ще ти кажа, нали ще говорим тази вечер. Влизай, влизай, Методи. Настанявай се.
Седнах на канапето в хола, попита ме дали искам нещо за пиене. „ Ако имаш безалкохолно, каквото и да е „, отговорих аз. Донесе две чаши, кола и пакет пържени фъстъци. Родителите й ги нямаха, били заминали за уикенда в Пловдив, и Кара щеше да е сама през почивните дни. Наля в чашите, отпихме и аз подхванах:
- Така, Кара. Кажи ми сега- защо си тъжна?
- Ти как мислиш, Мето?
Още докато бе обвързана със Страх, имаше този досаден навик да отговаря на въпроса с въпрос. Това го мразех не само у нея, мразех го у повечето хора!
- Откъде да знам бе, момиче! Нали затова те питам. Нямам никаква представа.
Тя ми се усмихна печално.
- Той ми липсва...затова е всичко.
- Кой? Страхил ли?
Тя кимна. Аз избухнах:
- Ами, защо тогава го заряза, по дяволите? Знаеш ли какво му е? Почти постоянно не е на себе си. Познаваш характера му- как понякога налита на бой за едното нищо, на хора, които не го заслужават, такива, които си го просят, и такива, с които шега не бива. А сега нещата са по-зле. Не само, че върши тези глупости, но се е и пропил. Проваля се на изпит след изпит. Знаеш ли колко му висят вече?
- Спри за малко и ме чуй!- Контрира ме тя.- Не си запознат с твърде много неща. Има си причина за всичко. Почти съм сигурна, че не знаеш някои неща от миналото на Страхил. Не ги е споделял с никого. Само на мен ми каза, една нощ, защото му беше тежко. И това е причината да е толкова агресивен почти постоянно, освен, когато е с теб и приятелите си.
Наострих уши.
- Слушам те.
Тя отпи от колата си и започна.
- Познаваш родителите му, нали?
Кимнах.
- Всъщност, познаваш само единия. Баща му, този когото си виждал стотици пъти, не е биологичният му. Той е умрял преди години...когато Страхил е бил малък.
Сега вече ми стана ясно.
- Това ли било? Приятелят ми тежко е понесъл загубата на единия си родител, и затова е станал толкова луда глава?
Тя въздъхна, отпи от чашата си и поклати глава:
- Не. Надали щеше да стане такъв, ако се бе случило само това. Та на колко синове и дъщери загиват всекидневно родителите? Или само единия? Много са, това е ежедневие. И нито един от тях не е станал побойник или престъпник. В случай със Страхил, имаше нещо по-неприятно...
- Какво?
- Виждаш ли, по-добре е, че не познаваш истинския му баща. Страхил ми каза, че го е мразил. Навън, сред хората и сред колегите в работата, е бил много вежлив и дружелюбен, ала страхлив. Не смеел да се опълчи на шефа си, на някой човек от магазина или улицата и винаги мълчал, когато го нападали. Искал да отвръща, но не можел. В резултат на което таял у себе си гняв и омраза, които, сигурно се досещаш, изливал вкъщи. Най-потърпевша била съпругата му. Крещял й редовно, а от време на време я и побийвал, особено, когато се напивал. По това време СТрахил бил седемгодишен. Тъй като и двамата му родители били по-страхливи, не е далеч от ума да се сетиш, че и Страх е бил като тях. И нищо общо с това, което е сега.
Кимнах.
- Горкото момче се напикавало, когато се разигравали зловещите сцени. В редки случаи, на майка му й се разминавало. Между другото, не си ли забелязал, че тази жена не изглежда особено щастлива от живота.
- Разбира се- казах аз, като отпих от колата и метнах няколко фъстъка в устата си.- Никак даже. Но нямах представа защо, а няколкото пъти, когато съм я питал какво й е, не пожела да ми отговори.
Кара продължи:
- Най- лошото е било следното: когато се напивал тежко, баща й искал да я насилва. Тя се съпротивлявала упорито, но нямало резултат. Нашият приятел си бил легнал по това време, свит на кълбо от уплах. Но не се сдържал, ставал на пръсти, излизал от стаята си и надничал през ключалката в стаята на родителите си. Майка му отблъсквала баща му, но той не спирал. Най-ужасно ставало, когато му зашлевявала шамар. Тогава баща му я хващал за косата и изсъсквал в лицето й:
- Искаш да си играеш с дявола ли? Той също иска да си поиграе с теб.
Последвал зверски побой. Можеш да си представиш...всъщност не можеш, как това се е отразило на психиката на седемгодишното дете. Умирал от страх. А тези сцени продължавали години. Хем го било шубе, хем искал по някакъв начин да помогне на безза-
щитната си майка. Страхът надвивал. Наблюдавал много нощи как майка му бива пребивана и насилвана, и тези смразяващи картини се отпечатвали в съзнанието му. Но най-много от всичко, в сърцето му са загнездили жестоките думи: „ Искаш да си игра-
еш с дявола ли? И той иска да си поиграе с теб „.
Всеки човек си има собствени демони, така наречените страхове. А дяволът у Страхил бил страхът от баща му. Дълго време той се молил да надвие неприятното чувство, но не успявал. И бил свидетел на кощунствата над майка му. Борбата му продължавала известно време, докато една нощ си казал: „ Не! Ти беше дотук, копеле! Твоето царство свършва сега!
Тези думи се отнасяли за двама души- за баща му и за собственият му страх. Тогава той бил на дванадесет. Излязъл от стаята си, съвършено спокоен. Приближил до спал-
нята на родителите си и небрежно почукал. Баща му отворил стаята светкавично и му изкрещял:
- Ти пък какво правиш тук, дебелако? Защо не спиш?
Отговорът на Страхил бил леденостуден и хладнокръвен:
- Дойдох да си играя с дявола. Ти искаш ли да си играеш с него?
И замахнал с една тежка ваза, която бил взел от стаята си и криел в ръка. Счупил я в главата на баща си, който мигновено се строполил, размърдал се малко, ала сетне застинал на място.
Убил го на място, това се случило. В полицията излъгали, че го е направила майка му, при самозащита, докато я насилвал мъжът й.
Две неща повече не се случили- Страхил никога повече не го било страх, и никога вече не бил мирен, както преди.
Тези неща не ги знаех. Сега картинката ми се изясни. Запитах Кара:
- Агресията му ли е причината да се разделите? Доколкото знам, да.
Тя кимна.
- Но той се чувства добре само с теб. Когато е с теб е в най-малка степен агресивен. Върни се при него. Съберете се.
Тя поклати глава.
- Няма начин. В голяма степен се е метнал на баща си, макар и да го отрича. Някой ден като нищо може да ме убие...
- Глупости!- Не исках да го повярвам.- Въобразяваш си.
- Ни най-малко. Способен е.
- Може би е така, но...- Настоявах аз.- Той те обича. Вашата връзка е прекрасна.
Кара се ядоса.
- Та да се оженим един ден, а той да се напива и гаври с мен? Ти луд ли си, Методи?
- Той не е като баща си, макар и да е взел от него, все пак му е син. Хайде, вразуми се! Няма да ти стори нищо нито сега, нито след хиляда години.
Кара обаче бе непоколебима.
- Методи, мисля, че трябва да си вървиш. Нямам какво повече да ти кажа.
Въпреки всичко, те се събраха. След мои дълги увещания Кара да се върне, и след като сто пъти бях карал Страхил да ми обещае, че няма да прави глупости впоследствие.
Завършихме образованието си с отличен успех, оженихме се и създадхоме деца. Намерихме и прилични работи. Играта на Страхил с дявола приключи. Околните го усетиха.
Имаше обаче, много редки моменти, в които някои хора се подвеждаха от външността на приятеля ми, и го предизвикваха. Не се намесвах, защото тези хора ме дразнеха. А аз просто се наслаждавах на едно велико представление, озаглавено „ Да си играеш с дявола „.
02.10.2018 01:19
Нямах представа, че ще бъде възприет толкова реалистично, но след като е така, това ме радва много. Да имаш прекрасна и творчески вдъхновена седмица!
