Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.10.2017 20:24 - КРАСАВИЦАТА И ЗВЯРА- ЧАСТ ВТОРА
Автор: tikovpisane Категория: Хоби   
Прочетен: 628 Коментари: 2 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

  Разхождахме се по улиците на града. Нямах представа кое време е, но определено трябваше да е късно. Бях я хванал за ръката и се движехме бавно. Нощта бе прекрасна. Топла, но не гореща, каквито бяха повечето нощи в Ковина. Полъхваше лек ветрец, който разпиляваше светлочерните коси на Кристина, а аз не спирах да наблюдавам с все по-нарастваща тръпка това лице, обгърнато от уличните и лунната светлини, което преди малко ме бе зарадвало неистово чрез признанието си.

 - Кажи ми- Рекох аз- Каква специалност си завършила? И в кой университет?

- Завърших История в Харвард. Глупаво, нали?

- Не е никак глупаво, че си завършила Харвард- Отвърнах аз неразбиращ.

- Не за това. Че избрах историята. Интересна ми е, но не ми се ще да стана учителка. И без това не печелят много. Информирах се какви са им заплатите и установих, че в бижутерийния магазин взимам повече пари, отколкото ако бях станала учителка.

 Странна работа, мислех си аз. Умно момиче, спор няма, не само заради това, че е завършила висше образование, личи си че е природно интелигентна. А работи като продавач в магазин и взима толкова пари, колкото ще взимам и аз, след като започна работа във фитнес залата на Тревър. С тази разлика, че аз трудно завърших средно образование и не съм много умен по природа и без това. Но пък за сметка на това имам голямо сърце и много чувства в него. Е, не всички са бели, но благодарение на това прелестно момиче до мен, ще станат всички такива.

  Намирахме се  пред блока й. Тя затърси ключовете в чантата си.

- Бих те поканила вътре да пием по едно, но утре няма да мога да стана за работа. Съжалявам. Нали няма да се сърдиш?

 Когато кажеше това, особено когато го казваше с онзи особено нежен глас, краката ми се подкосяваха.

- Не, разбира се. Не съм дете, че да се сърдя за такива глупости.

 Тя се разсмя и протегна ръката си към лицето ми. Аз я улових и я задържах там. Целунах я.

- Криси- Промълвих аз- Не съм по комплиментите. Само ще ти кажа, че ми е много трудно да намеря думи за красотата, която изпитвам към теб в този момент.

 Тя се усмихна, продължавайки да гали лицето ми. След това се приближи към мен, движейки се така, сякаш не стъпваше по земята. Преди да се усетя лицето й бе до моето. Дъхът й излизаше топъл и ухаещ на плодове, чийто аромати не бяха от този свят- толкова приказно миришеха, че ги поемах с наслада. Това навярно бе душата й. Може би така уха- еше тя. Черните й очи, в които блестяха безброй нежни искри бяха отворени и впити в моите. Те галеха сърцето ми като ангелско перо, така че то се почувствува легнало на небесен облак и аз целият бях в безтегловност. Радостта беше безумна, дива, хаотична.

 Тя се приближи още малко, така че върховете на устните ни се докосваха едва-едва. Отнякъде се чуваше музика, може би имаше парти в някой апратамент от блока й. Звучеше като ехо, далечно и обаятелно. Разпознах песента- беше „ Обичаме живота ” от Аксепт.

Аз и Кристина стояхме така- с допиращи се връхчета на устните, без да сме се целунали. В това положение само дишахме бавно, дишахме нежно и поемахме диханията си-сърцата си, душите си, мислите си, чувствата си, всичко. Не бях на земята, тя също. Не искахме да слизаме, там горе беше прекрасно. След минута в това състояние, впихме устните си-направихме го възможно най-бавно. Не знам какво стана с нас, какво почувствахме, но това беше щастие. Усетих хиляди неща- едни като ураган, други като полет, трети като потапяне в океана. И тогава разбрах- това бе Раят, който се намеси в живота ми, както щеше да го направи и по-късно, но под различни форми. Шмугваше се, насред Ада, който бе по-голямата част от съдбата ми, само за да му каже: „ Ти може и да владееш земята, но аз винаги ще присъствам в живота на хората, за да им покажа откъде са дошли и какво е тяхното предназначение. Аз винаги ще пронизвам сърцата им, докато ти опитваш да ги привличаш на своя страна. И дори и да ги покоряваш, каквото и да им причиняваш, те ще те забравят в последните си мигове. И ще се сещат за красотата, която съм им дал. Защото тя ги е правила човеци, а не ти! Тя е подпомагала мисията им на света. А ти, колкото и да печелиш, ще си винаги губещ накрая, защото колкото и да искаш да строиш зло, в крайна сметка ти си просто инструмент за постигане на моите цели.”

  Удо Диркшнайдер пееше „ Самотна сълза в реката на живота...обичаме живота” , и гласът му сякаш идваше от небето, като благословия. Безброй стихий кръстосваха телата и сърцата ни в този неземен миг, който не можеше да се опише, а това, което аз правя сега е само неуспешен опит да обрисувам трансцендетни неща. Но това беше най-прекрасното, което изпитах в живота, след вълнението, което изживях в ресторанта. „ Обичаме живота” ни стана любимата песен.

image


image






Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. didige - Поклон!
12.10.2017 06:41
Поклон!
цитирай
2. tikovpisane - Поклон! Мерси! :)
12.10.2017 10:55
didige написа:
Поклон!


Мерси! :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: tikovpisane
Категория: Хоби
Прочетен: 704540
Постинги: 291
Коментари: 977
Гласове: 718
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031