На връщане от магазина се отбих в супермаркета близо до нашата къща, за да напазарувам. Вкиснатото ми настроение растеше с всеки изминал час. Гледах хората около мен и се чудех как да се заям с някой, за да му тегля един бой. Нямах късмет. Всички бяха възпитани и любезни. Само аз изглеждах като психар-убиец и го осъзнавах. Хората страняха от мен, дори когато носех покупките към касата, един човечец с претрупана с продукти количка, който беше преди мен, ме пусна да мина първи- явно е видял нещо в погледа ми, което го е накарало да ме пусне преди него. Касиерката ме обслужи възможно най- бързо, направи това с треперещи ръце, а интонацията с която ми пожела приятен ден и да съм заповядал отново, говореха че искаше да каже точно обратното.
Вървях по улицата с два огромни пакета във всяка ръка, с намръщено-налудничав поглед, когато някой се блъсна в мен, загубих равновесие и паднах. Яйцата в пакетите станаха на омлет, счупиха се бутилки и пр. и пр. Изправих се светкавично като разярен бик и затърсих с очи отговорника за това. До мен съзрях един човек, на моите години- около тридесет може би, с моето телосложение и здравина, каза ми извинително:
- Добре ли сте, господине?
Това чаках. Ръката ми се стрелна като куршум, за да нанесе силен шамар. Човекът се хвана за бузата и ме погледна уплашено и учудено едновременно.
- Какво беше това? Не го направих нарочно.
Ухилих се злобно насреща му.
- Но аз го направих доста нарочно.
Тъкмо се готвех да го ударя с юмрук, когато една жена застана между нас.
- Спрете веднага!- Каза тя с британски акцент- Човекът Ви се извини. Не го направи умишлено, защо искате да го нараните?
Ядосах се. Тази разбрана жена щеше да ме лиши от радостта да го смачкам. Наоколо имаше и други хора, предимно мъже, но тя се осмели да застане между мен и него. Сигурно си мислеше, че след като е жена няма да й посегна. И бе така, наистина.
- Върви си по пътя, госпожичке. – Изръмжах аз- Не се бъркайте!
Тя обаче не се помръдна. Изражението й беше непримиримо. Чак сега се загледах в нея и видях, че беше доста симпатична. И може би с няколко години по-млада от мен.
- Няма. Защо сте толкова груб? Искате да пребиете човека, защото ви блъсна съвсем не нарочно. Е, няма да Ви позволя! Ще трябва първо да набиете мен!
Това ми дойде в повече.
- Ти да не си му жена бе?- Креснах аз- Ако е така, кажи на мъжа си да внимава къде ходи, защото следващия път няма да му се размине толкова леко!
Тя остана невъзмутима и не помръдна от мястото си.
- Не познавам този човек, не ми е мъж. Просто ми стана жал за него, когато видях ужасното Ви свирепо лице, и на мига разбрах, че ще го нараните жестоко. Не е нужно. А ако настоявате да си изкарате на някого яда, го направете на някой, който си заслужава!
Млъкна. Не продума повече. Стоеше като статуя и ме гледаше право в очите- сега видях, че имаше и много хубави, кафяви очи, в които се разливаше някаква наивна по детски доброта. Но и твърда непоколебимост. Нямаше да се отмести, дори и ако тръгнех да правя нещо.
Аз стоях и я гледах злобно и агресивно. Минувачите бяха спрели и всички погледи бяха вторачени в нас в очакване какво ще стане. Човекът, на когото бях зашлевил шамар стоеше като дърво и не знаеше какво да прави.
- Разкарай се!- Процедих през зъби аз, и той разбра, че говоря на него, въпреки че не гледах към него. Само това и чакаше. Забързано продължи по пътя си, без да се обръща. Минувачите сториха същото. Моят поглед омекна, отстъпих малко назад и разгледах спокойно жената. Имаше слабо телце, почти като на дете, никакви гърди. Даже бе леко кльощава. Носеше някаква зелена рокля, която свършваше малко след колената й. В ръка държеше голяма кафява, кожена чанта, която изглеждаше тежка, и се чудех дали ръчичката няма да я заболи. Лицето й бе хубаво и изглеждаше невинно . Първото ми впечатление за нея бе че тази жена имаше очарователно излъчване. Много силно излъчване.
- Защо направихте това?- Проговорих най- сетне аз- Тоест защо го защитихте, след като не Ви влизаше в работата?
Сега нейното изражение стана по-благо. Без да се усмихва все още, тя стана по-хубава, когато чертите й се отпуснаха.
- Стана ми жал, че така жестоко го ударихте. Не ми се мисли какво щяхте да му причини-
те, ако бяхте продължили! При положение, че човекът Ви се извини! Защо сте толкова зъл?
Ясно. Тя беше състрадателна. Няма лошо. Понякога жените са много повече такива от нас.
- Не е Ваша работа, госпожице. Имам си причини, които няма да споделя с Вас- Исках да прозвуча меко, но май не се получи. Всъщност, дори и когато исках, звучах грубо.
- Страхотно. Много сте любезен!- Каза троснато тя- Надявам се да се промените, защото така само лоши неща Ви чакат. Приятен ден!
И се обърна да си ходи. Не исках срещата ни да свърши така. Нещо в мен ме предупреди, че съм се отнесъл като идиот с много мило човешко същество. Затова я настигнах и я докоснах леко по рамото.
- Госпожице- Този път напрегнах цялата си воля, за да произнеса думите любезно и май се получи- Извинявам се. Не искам да си тръгвате с лошо впечатление за мен. По принцип не ми пука за хорското мнение, но...не желая Вие да мислите лошо за мен. Наистина не искам.
Изрекох последните думи с една нота по- слабо, отколкото ми се искаше, а това направи звука на гласа ми необикновено мил. Крайчеца на горната й устна се изви съвсем леко в мимолетно ухилване, което накара през тялото ми да премине непозната досега тръпка, и което загатваше за прекрасна усмивка. Дано скоро я видех.
- Не мисля лошо за Вас.- Изчурулика тя- Мисля, че нещо Ви е наранило. Много тежко, може би. Защото приличате на наскърбен човек, който търси да отмъсти на някого за това, че са му откраднали закуската например
Погледнах я учудено.
- Искам да кажа, че отстрани приличахте на гневно дете. Затова дадох пример със закуската.
Това още повече ме изненада. Никой никога не ме е възприемал като дете- нито гневно, нито никакво. За първи път някой ме оприличи на дете и това ми се стори крайно абсурдно.
- Аз? Съм ви заприличал на дете?
Тя се усмихна широко. Прекрасна, лъчезарна, слънчева усмивка. Лицето й грейна и при-
доби твърде невинно по детски изражение. Сърцето ме заболя чак. Това беше непознато усещане, което не бе земно. Само това знаех със сигурност в този момент.
- Ами да- Отвърна тя- Точно на дете. Сърдито, ядосано, искащо да си отмъсти, че са му откраднали закуската, както казах, или играчката. Не са ли Ви го казвали досега?
Бях изумен.
- Не. Никога. Как Ви хрумна?
- Няма значение- Махна с ръка тя- Може би само така ми се е сторило.
Тя погледна часовника на ръката си.
- Закъснявам. Желая Ви всичко най-хубаво, господин...
- Кърк. Бил Кърк.
Тя протегна ръка.
- Аз съм Кристина Колинс. Приятно ми е.
Поех бебешката ръчичка в своята твърда като камък, огромна лапа.
- Бъдете по- мил с хората, господин Кърк. По-лесно ще живеете!
Каза тя и тръгна забързано напред. Останах загледан след нея. Чудно създание. Ня-
маше нищо общо с жените, с които съм се занимавал досега. Имаше грациозност в походката й, в излъчването й , дори в гласа й. Надявах се пак да я срещна някъде скоро.
С тези мисли започнах да събирам от земята парчетата от счупените бутилки от пакета и да ги хвърлям в кофата за боклук.
© Как са нашите четвъртокласници с четен...
Особености на народните носии от Тракийс...