- Да, разбира се. Как бих могъл да го забравя.
- Спомняш ли си,че ти казах че почина от сърдечен удар? Когато беше още малък?
-Смътно. Да, имаше нешо такова.
-Излъгах те,синко-изрече баща ми с тъжен поглед-Той не почина от сърдечен удар.Причината беше друга-по-страшна и по-ужасяваща.Виж сега, на младини чичо ти Васко бе неустоим любовник.
Сменяше жените като носни кърпички. Имаше случаи, в които той ходеше с по няколко наведнъж. И той ,като теб ги омайваше и караше да се влюбват в него. И точно последната му приятелка, която бе много лудо влюбена в него, го проклела когато той й разкрил истината .Като при теб. Отначало, той не приел това насериозно и изобщо не се и замислял върху думите й. Обаче малко по-късно започнало въобще да не му върви с жените. След няколко неуспеха с нежния пол,след няколко години, чичо ти срещнал любовта на живота си. Влюбил се за първи път и то истински.Това, момчето ми било изпепеляваща страст.Мислел постоянно за нея,виждал я навсякъде,чувствал я с всяка частичка от тялото, душата и сърцето си. Ден и нощ била в главата му. Не можел да спи и пр. и пр. Интересното в тази история е, че тази жена не отвърнала на любовта му. Заради проклятието на онова момиче, което той жестоко наранил. Сега му се връщало тъпкано.Той се опитвал и опитвал да събуди любов у нея,но напразно.Тя не била влюбена в него, даже правила опити да го заобича, след като се уверила,че чувствата му са истински, след като той дълги години я ухажвал и непрестанно й доказвал любовта си. Правел всичко за нея. В буквален смисъл.Тя просто не можела да му отвърне .И в един миг,той започна да пада .Рухваше малко по малко. Започна да пие.По цял ден и цяла нощ. Редовно се сбиваше. Гледах го-почти винаги беше в синини и почти винаги разярен. Пушеше трева, взимаше и наркотици. Но най-много от всичко пиеше като смок. Изпратихме го в клиника. Остана там две години и сякаш се беше излекувал, когато излезе. Но не задълго. Минаха няколко месеца от излизането му от клиниката, когато всичко се поднови. Веднъж отидох у тях и след като не ми отвори, се наложи да разбия
вратата. Лежеше полумъртъв на пода. От гледката ми се повдигна. Виждайки ме, той се усмихна едва едва и продума:
- Стояне .Какво правиш тук?
- Васко , защо братко, защо правиш това? Защо се самоунищожаваш така? Какво толкова ти направи тя?
-Нямаш си и представа- изрече с глас, пропит със толкова мъка, с толкова скръб,че сърцето ми се разкъса. Той бе съсипан тотално- нямаш представа, Стояне. Опитвах по всякакви възможни начини да я забравя. Не мога, братко. Не мога да спра да я обичам, разбираш ли? Пробвах, отивах при други жени, за да я изтрия от сърцето си. Не става.Тя е там.Тя е тук- посочи той разголените си гърди,тъй като ризата му бе разкопчана- Тук е и не иска да си тръгне. Или тя не иска ,или сърцето ми не я пуска, защото я обича до смърт.Ти знаеш, Стояне, мъчех се, и сега се мъча, да не мисля за нея чрез алкохола и наркотиците. Получава се само за малко. След това идва отново и опустошава всичко-ум, тяло, душа ,сърце. О,братко,ти не знаеш колко пъти желаех да я намразя. Да я убия в себе си .Да я погреба, за да не ме наранява повече.Но любовта ми,тази проклета любов, е хиляди пъти по-силна от омразата и от всичко останало. Това е сила ,безсмъртна сила, братле. Дори имам предчувствието, че ще я нося и на оня
свят ,макар и вече да усещам, че ще ида в ада. И там няма да ме остави........-той помълча за минута, гледайки ме, сякаш опитвайки се да разбере дали осмислям думите му- Макар, че какъв по-голям ад от това,което търпя в момента....от това ,което търпя вече години наред. Хайде, Стояне, отивай си моля те.Не искам да ме гледаш така. Не искам да наблюдаваш какво става с мене.
-Не!- отсякох аз- Ще се погрижа за теб. Ще те върна в клиниката. Ти ще се излекуваш. Ще живееш отново нормално, както преди. И ще забравиш най-накрая тая мръсна кучка, която ти провали живота!
-Еееееех, батко, батко-въздъхна чичо ти- Нали не вярваш,че това ще стане.Знаеш ли колко пъти съм си повтарял същото. Аз знам съдбата си. Така ,че моля те върви си.
-Никой не знае съдбата си!- креснах му аз- Никой. Не можеш да кажеш какво ще се случи утре. Никой не може. Не се знае, утре би могъл да бъдеш щастлив, да се влюбиш отново и да отвърнат на любовта ти. И всичко ще си дойде на мястото. Нали знаеш- след всяко зло идва добро.Така, че ела при мене, остави се в моите ръце, аз ще се погрижа за всичко. Ще оправим нещата. Ще станеш нов човек.
- Невинаги след всяко зло идва доброто, Стояне. При мен е обратното- след лошото идва пак лошо и то в по-страховита форма. Повярвай ми- той ме погледна с такъв поглед, който показваше сякаш е говорил с Господ и знае всичко,което го чака, тъй като Той му го е казал- Повярвай ми, братле. Остави ме на мира. Върви си и не се връщай повече!- той повиши леко тон- Тръгвай си, да те вземат дяволите!
- Не!-възпротивих се аз- Ще те взема у дома. Ще се опитам да ти помогна.
- Проклет кучи син- изруга той- Казах вече нещо! Отивай си! Напусни къщата ми,негодник такъв!- яростта му постепенно бе премахната от бавно настъпваща мъка. Очите му се навлажниха- Ако някога си ме обичал, Стояне, тръгни си сега. Знам-звучи доста банално, тази реплика сме я чували хиляди пъти по филмите, чели сме я по книгите ,но чак сега чувствам смисъла й. Моля те, умолявам те братко, върви си!
-Сърцето ми се къса за тебе- казах аз със разтреперан от напиращите сълзи глас-Не мога да те оставя.Ти си ми брат, ще те взема!
Той ме гледаше със уморените си от скръб очи, изнуреното му до краен предел лице ми говореше без думи- "тръгни си сега,не ме мъчи повече, нищо няма да се промени, дори и да се оправя някога ,ще бъде само за малко. Аз съм обречен на страдание. Тръгвай си!"
Поостанах още малко така- загледан в него. Погледът му продължаваше да ме умолява. Накрая не издържах и дадох воля на плача си. Разплаках се като малко дете, обърнах се и тръгнах към вратата.
Зад себе си,чувах и той как плаче. Ускорих крачките, исках по-бързо да изляза. Отворих вратата и се спънах в прага. Изправих се бързо и продължих по стълбите надолу. Затичах се. Докато се отдалечавах, чух приглушения му вик, изпълнен с неописуема болка -"Обичам те, любов моя". Викът разтърси цялата сграда, изпълни я. Застинах на място потресен. Викът бе нечовешки.Освен безкрайната болка, той носеше в себе си безкраен копнеж, желание, страст и любов. Бе сърцераздирателен. Това бе вик на човек, който обичаше истински. Тогава разбрах, че каквото и да станеше, той нямаше да спре да я обича. Ни на тоя, ни на оня свят. В един кратък миг, този вик ми наподоби викът "Свобода" на Уилям Уолъс от филма "Смело Сърце"- бе толкова силен и пламенен.Спрях, обърнах се и се ослушах.Тишината бе величествена. След няколко секунди чух само няколко задавени хълцания и след това- издишане. Бе по-продължително и след него не последва вдишване, отново гробна тишина. В един момент, все още хипнотизиран от величествения вик, разбрах и кръвта ми се смрази. Това бе последния дъх на брат ми. Той бе издъхнал. Хукнах обратно. Отново щях да се спъна в бързината. Влетях като обезумял в стаята и го заварих, както си помислих, мъртъв- с отворени очи, изражението на лицето му бе море от тъга. Гледаше към тавана. В един миг светът престана да съществува, не виждах нищо, не чувствах нищо освен ярост. Исках да намеря тази гадина, която му причини това и да я унищожа със собствените си ръце. И тъй като я нямаше излях злобата си върху мебелите. Счупих чаши, чинии ,прекатурих масата. Започнах да удрям стената с юмруци, ругаех непрестанно. След около десетина минути дойдох на себе си. Ръцете ми пулсираха от ударите. Бяха подути. Лека- полека гнева отстъпи на мъката,
свлякох се над трупа му, с разтреперани ръце затворих очите му, целунах го по челото,хванах го за бузите и изкрещях със задавен от сълзите глас:
-Защоооооооооооооо? Братко, защо? Ти трябваше да живееш, още дълги години трябваше да живееш, не така да си отидеш, не по този начин и не заради някаква мръсна курва!
Останах още известно време, държейки безжизненото му лице в дланите си и гледайки го. След това преместих тялото му в другата стая, положих го на леглото. Тръгвах да излизам ,но не знам защо се обърнах на самата врата и се загледах в него. Дали щеше да получи прошка за делата си? Дали щеше духът му да продължи да обича тази жена на оня свят, както ми мина през главата преди малко? Дали щеше да иде в рая? За второто бях почти на сто процента сигурен-начинът по който извика говореше, че е така. Хиляди неща ми минаваха през главата в онзи момент. Искаше ми се да отида, да намеря онази жена и да й кажа какво му е причинила. Тя не знаеше какво се случва с него през годините, когато не са се виждали. Все пак живееше в друг град, бе се преместила и се бе омъжила.Не знам дали бракът й бе щастлив, а и не ме интересуваше. Дълбоко в сърцето си я мразех. Така бе поне в началото, известно време след смъртта на чичо ти. Премислях пак и пак нещата в главата си и скоро достигнах до други заключения .Все пак, тя може би не бе виновна- просто не го обичаше,споменах ти вече, че е правила опити да го заобича. Не можеш да накараш някого да те обича, най-малко пък насила. Омразата ми започна да се стопява от ден на ден и накрая й простих. Въпреки, че една част от мен желаеше неистово да я убие( това бе братската любов, разбира се), то другата,гледаше обективно на нещата и я разбираше. Тя нямаше вина, бе искала да се появят чувства у нея, защото това, което Васил правеше за нея бе твърде много и твърде красиво. Просто не се получаваше.След това престанаха да се виждат, тя замина, а скоро след това започна неговото падение. Тя не знаеше нищо за това. Нямаше никаква представа за ужасът,който изтърпя той. Чудех се през този период дали все пак нещо е
трепнало у нея или не? Дали бе мислила макар и малко за него? Той бе й дал толкова много любов, че си мисля че човек трябва да е от камък за да не се трогне. Мислех върху това, но постепенно престанах защото нямаше смисъл.И да е имало нещо, надали шях да разбера.
И сега,момчето ми, следва интересната част от историята. Малко след погребението на чичо ти,година по-късно, аз я видях. Бях отишъл на пазар и я срещнах по пътя. Не бе променена много, само изражението й бе покрусено.Очите й бяха толкова тъжни и в същото време изпълнени с топлина, каквато не бях забелязвал преди у нея. С годините, бе станала по-красива и нежна. Когато я видях,тя лъхаше от женственост. Питах се какво ли се е случило с нея.Тя ме видя преди мен. Изражението й не бе изненадано- сякаш е очаквала да види точно мен, по-скоро сякаш ме беше търсила. Не прикрих изумле нието си. Започнах да предчувствам, че ще получа отговор на въпросите, който отдавна ме измъчваха. Останахме така няколко минути-вторачени един в друг.
-Здравей, Стояне-поздрави ме тя.
-Здравей, Деница- отвърнах аз неохотно- Какво правиш тук?
-Аз, аз....-започна тя- Търсех теб, колкото и странно да ти се струва. Бихме ли могли да поговорим някъде насаме?
-Сега отивам на пазар. Може би по-късно, ако ти е удобно.Плюс това не виждам за какво имаме да говорим. Ако има някой с когото би говорила, това е брат ми.
- Стояне, не се дръж така, моля те- тъжно произнесе тя- Наистина искам да поговорим. Бихме ли могли да се срещнем някъде? Важно е.
-Щом толкова настояваш, добре- студено отвърнах аз- Както казах, сега отивам на пазар.Може след това.Какво ще кажеш за онова кафене, дето Васил го обичаше?Не му помня името. В 17 часа?
-Става- все тъй тъжно произнесе тя- Добре.В 17, окей.
Час и половина по-късно,тя седеше на една маса в кафенето, за което се бяхме уговорили. Пристъпих към нея. Щяхме да разговаряме за Васко, това вече бе ясно. Нямаше какво друго да бъде. Приближавайки се, резервираността и сдържаността към Деница ме изпълниха. Гледах този човек, който бе съсипал живота на брат ми по-най отвратителния начин ,който можеше да съществува. С огромно нежела-
ние ,седнах срещу нея и заговорих по същество:
-Какво искаш, Дени?
-Къде е той ,Стояне?-попита ме плахо тя.
-Няма го- ледено отвърнах аз- За какво ти е?Какво,по дяволите,искаш от него?
-Аз....аз...-замълча за миг,сякаш искайки да подбере думите си- Аз се разведох, Стояне. Нещата не се получиха. Малко след като заминах и след като се омъжих, започнах все по-често да мисля за брат ти. Настъпиха смущения. Малко след сватбата,осъзнах, че съм влюбена в него. Не исках. Не желаех това, но то се случи. Веднъж,по време на секс с мъжа ми, неговото име. Опитах се да го изтрия
от сърцето си, но опитвах няколко години- тя ме погледна и се усмихна тъжно-и то безуспешно.И така, Стояне ,знам че не ме харесваш и не можеш да ме понасяш,но кажи ми къде е той, моля те? Трябва да го открия и да му кажа, защото иначе ще се побъркам. Чувствата ми са твърде силни. Твърде много го обичам и...
- Дени ,той почина- рязко я прекъснах аз- Преди няколко месеца.
-Какво?- изрече тя с тревога в гласа
-Отиде си- повторих аз- И то заради тебе! Беше се поболял от мъка. Малко след като ти замина, той започна да пие. И не само това- взимаше и наркотици. Съсипваше се ден след ден. Изпратихме го в клиника.Престоя там известно време и след като излезе, нещата започнаха отново. И един път, като отидох у тях,той бе полуумрял на пода. Разговаряхме. Каза ми,че не може да те забрави.Бе сломен от тази несподелена любов. Пречупен, смачкан изцяло. Каза ми даже,че предчувствал ,че и на оня свят щял да те обича. Любовта му бе истинска.И затова го уби. Защото истинката любов,когато е несподелена носи смърт.Тя, в комбинация със алкохола и наркотиците, го взеха от тоя свят. Преди да умре, последните му думи бяха "обичам те,любов моя"(при тези думи тя се разтрепера и очите и се насълзиха). Той ги извика по такъв начин,че всеки,който го е чул,е останал потресен по мое мнение. Никога през живота си, ама наистина никога,не бях чувал вик изпълнен с толкова болка,страст и копнеж.Той не ги извика-направи го сърцето му. И след това се предаде.Защото отказа да продължава да бие без тебе, Дени .Това се случи с него. И още нещо- в онзи миг ми се искаше да си там,за да те убия собственоръчно.И сега, припомняйки си тази история, ме заливат същите чувства,макар и да не е правилно. Затова си тръгвам, Деница. И бих желал никога повече да не те виждам.
Станах рязко и си тръгнах. През цялото време, докато говорех,тя ме гледаше със изпълнени със скръб, навлажнени очи. Накрая,когато станах, тя изрече тихо и безпомощно на себе си "О, Боже,какво направих! И какво ще правя сега? Васко,скъпи,това не е възможно.Ти не може да си умрял. Как ще продължавам без тебе? Това не се случва наистина, не може да бъде, не можеееееееееее" извика накрая тя и избухна в ридания. Можех да се опитам да й кажа нещо, да я успокоя, но припомняйки си какво изживя брат ми, се отказах. Постоях още малко така-загледан в нея и мъката й. След това си отидох. Няколко седмици след тази среща,разбрах,че е починала. По-точно самоубила. Прерязала си вените. Съседът каза, че чул от съседния апартамент тя да извиква "обичам те,любов моя". При тези думи, студ ме обгърна.
Това е всичко ,Младене, това е истината.Тъжна история. Проклета работа,това може би беше гавра на съдбата. Или по-скоро проклятието на онова момиче,което той нарани на младини. Действаше над целия му живот. Обхвана и нейния. Не можаха да познаят щастието,но за сметка на това опознаха съвършено добре несподелената любов. Станаха приятели със страданието и болката. Ужасът бе техен дом. Почувстваха частица от ада приживе,но чичо ти може би е в рая сега,защото той изкупи греховете си ,докато беше жив. А Деница- хм...тя извърши най-големия грях,като се самоуби. Не знам къде е душата й. И бих искал,част от мен се надява на това, двамата да са заедно на оня свят. Поне в отвъдното да с а се събрали и душите им да се обичат. И поне там да бъдат щастливи.
Силата на любовта е неограничена... тя не признава правила и закони!
Тя е способна да извисява и да унищожава, с една и съща страст!
Силата на любовта е неограничена... тя не признава правила и закони!
Тя е способна да извисява и да унищожава, с една и съща страст!
Така е. Любовта е всемогъща! Велика и ужасна, тя е просто всичко!
Поздрави и хубава вечер.
Ще го. Това е произведение, което почнах през далечната 2008-ма година, и го зарязах. Сега мисля да го подхвана и да го завърша. Дано стане!
Поздрави и хубава вечер.
Благодаря! Всичко хубаво и на теб!
