Това е историята на Захари Иванов. Това е една с нищо отличаваща се история. Такива сте чели и слушали много пъти по книги, житейски истории или гледали по филми.

Но писателят е решил, че си заслужава да се напише още една такава история. Просто защото някакви хора ги харесват. Някои се разплакват от тях. А други ги възприемат за поучителни и стават в някаква степен по-добри. Поне за известно време.

  Ще започнем разказа за Захари още от младите му години. Преди да започнем, първото, което е необходимо да се знае за него е, че той беше един ДОБЪР човек. Не просто добър, а ДОБЪР. Ние хората често възприемаме себе си за добри и сме такива в лицата на приятелитге ни, но това съвсем не означава, че сме добри. Винаги има хора, които ни дразнят, които колкото и каквито и положителни неща да правят за нас, ние ги смятаме за нищо. Просто не са ни приятни и даже в удобен случай бихме могли( и някои дори го правят) да им напакостим. И обратното- има хора, които колкото и да са противни и лоши, колкото и каквито и отрицателни неща да вършат относно нас, ние ги боготворим.

 Захари беше чиста душа. Точно затова още от ученическите си години, той патеше. Съучениците му винаги го вземаха но подбив. В междучасията, а и по време на часовете те му се подиграваха. Захари приемаше обидите. Сърдеше се малко, но бързо му минаваше и прощаваше. Точно това ги зареждаше с енергия да продължават с нападките. Той не се бореше. Прощаваше. Но вкъщи, когато се прибереше, плачеше и се питаше защо хората са толкова лоши. С какво е заслужил такова отношение. Не можеше да разбере. Той живееше с нагласата, че хората не трябва да се обиждат едни други, а да си говорят красиви неща и да си помагат.

 Една зима, когато снегът бе натрупал повечко, след края на занятията в училище, неговите съученици му устроиха „изненада” в училищния двор.  Причакаха го, събориха го и му направиха „бяла мечка” на снега. Снегът се залепи за очите му и той известно време не виждаше нищо. Слушаше язвителните присмивания на съучениците му, а това го нарани повече от снегът, от който не можеше да погледне . Но и това мина. Той го прегълтна.

  Тъй като бе чувствителен, Захари се влюби в юношеските си години в едно хубаво момиче на име Зорница. Понеже бе симпатичен, тя на няколко пъти му се усмихна чаровно и той прие това като знак. Лукавите му  „другари” забелязаха това и му пъхнаха бележка в раницата със съдържание „ Среща в двора на училището- събота, 16:00 часа. Зори”. Силата на емоциите му тогава не позволи да види, че почеркът, с който бе написано съобщението не бе от нея. Той повярва. Отиде този ден, в споменатия час и чака два часа, за да се срещне с любимата си. Никой не дойде, а в понеделника, по време на първия час, съучениците му се присмиваха. Него отново го болеше.

 Захари бе ученолюбив и завърши с много добър успех средно образование. Положи много усилия, за да бъде приет на първо класиране в Софийския Университет, и то на първо място в специалността, която желаеше- История.

 Там случи на по-свестни колеги. Всички се разбираха с него, и той участваше в най- разнообразни проекти с тях. Имаше една момиче, което той хареса тогава и покани няколко пъти да излязат на кафе. Тя му отказа първоначално. Но това бе реакцията на човек, възпитан с идеята, че трябваше да се откаже първия път, и да се почака, дали обожателят ще опита още веднъж или още няколко пъти, като гаранция, че интересът към нея е дълбок, а не просто плътски. Той се доказа и след няколкото отказа, тя излезе с него. Кремена се казваше момичето. Имаше дълга черна коса, и невинно лице, с хитри очи, които Захари не забелзяваше- за него тя бе най- прекрасното и добро същество на този свят. И той бе сигурен,че ще изживее с нея една голяма любов.

  И тази любов наистина я имаше. Те прекараха няколко месеца голямо щастие. Или поне така се струваше на Захари. Докато един ден не я видя как се целуваше с един младеж от по-горните курсове. Кремена не го забеляза тогава, но момчето, с което бе сляла устните си, го зърна и се отдръпна от нея притеснено. Тя се обърна и видя смутения и разочарован Захари. Усмихна му се по детски и му каза „ Глупчо такъв, наистина ли мислеше, че ще се влюбя в загубеняк като теб? Не ставай смешен. Преструвах се, защото те виждах, че си отчаян и исках да ти подаря малко радост. Така са ме учили нашите. Да помагаме на човек в беда. Прости ми. Съжалявам, но не те обичам. Търси любов другаде. Опитах да те обикна, но не можах”.

  Сърцето на Захари кървеше. Това бе по-жестоко от всичко лошо, което бе изпитвал досега. Той затвори душата си и продължи да учи с плам, докато не завърши. И завърши с пълно отличие. Това му донесе някаква утеха.

 След като завърши висшето си образование, той не можа да си намери работа по спе-

циалността . По- точно не искаше, защото учител по история нямаше да му донесе големи доходи. Родителите му, които винаги са били по-сурови към него, го запита-

ха „ И защо, дървена главо, учи пет години? За да не можеш сега да си намериш работа ли? Чудесно, направо страхотно! Продължавай да работиш като продавач в магазин!”

 Това именно работеше той, докато следваше. Но Захари не бе учил, за да работи по специалността си, когато завърши. Той бе учил, защото историята му бе любимия предмет в училище и му бе хоби. Не мислеше каква работа ще си намери. Това сега му се стоварваше на главата.

 Един ден, докато продаваше на еда възрастна жена в магазина кисело мляко, той съзря  девойка, която му хареса твърде много. Разгелждаше стелажа със сосове и се чудеше какъв да избере. Захари я попита за какво ястие й трябва. Тя му каза, той препоръча един, според него подходящ и завързаха разговор. Хареса я, покани я  и излязоха.

 Той пак се влюби. Жената, в която се влюби, се казваше Маргарита и отвръщаше на чувствата му. Но...пак според него бе така.

  Всъщност, Маргарита не бе толкова привлекателна като Кремена и Зорница  от по-

младите му години, но в неговите очи бе такава. Истината бе, че Маргарита страда-

ше от липса на мъжко внимание и това бе единствената причина да излезе със Захари.

 Тя не го обичаше, но излезе с него. Много пъти. Бяха гаджета две години, след което се ожениха. През цялото това време тя не го обичаше. Но нямаше други ухажори, а  тя не бе от жените, които можеха да съществуват сами.

  Захари продължаваше да работи в магазина и да печели малко. Маргарита недоволстваше. Тя бе камериерка в един хотел и не печелеше много. Скандалите вкъщи бяха всекидневие.

 Родиха им се две деца. Момче и момиче. Мануил и Милена. Когато майка им и баща им се разделиха след поредния, жесток скандал за пари, те застанаха на страната на Маргарита. Винаги обичаха повече нея. Поради незнайни причини, към Захари се отнасяха с пренебрежение.

 При развода, съдът установи, че децата ще останат при майката. Тя си бе намерила един богаташ, чужденец, който се занимаваше с недвижими имоти и печелеше много повече от Захари. Той, разбира се, придоби правото да ги вижда и да плаща издръжка.

 Една вечер, когато Захари се прибра от работа, той седна уморен на стола на масата в кухнята и се загледа в плочките от теракот. Имаше такива орнаменти по тях, че те му се сториха като лица на човеци- едни като усмихнати, други като тъжни. Той ги загледа и започна да им говори:

- Вие сте много симпатични, знаете ли? Имам чувството, че съм ви познавал цял живот.

 Имам усещането, че сте ми приятели. Аз никога не съм имал приятели. Но някакво вътрешно чувство ми подсказва, че вие ме разбирате и ми състрадавате. И затова, пред вас мога да се разголя, да ви излея душата си.  Ще ви призная една тайна. Аз цял живот съм мечтаел за любов. Не само за себе си. А и за любов между хората. Никога нищо не видях- нито от едното, нито от другото. Все омраза, все интригантство и безразличие.

А ако и да срещнех някъде любов, то получаваха я с нищо незаслужаващи я люде. Ма-

кар че и това не бе обич. И това беше сметкаджийство. Виждах само интереси, интереси, и пак интереси, скрити зад маската на обич. Когато бях млад, не виждах разликата и за мен това беше любов. С възрастта, прогледнах и осъзнах, че никой никого не обича.

Всеки използва другия, вземайки любовта за прикритие. Това ме нараняваше дълбоко.

Давах най-скъпото, което имах- сърцето си, за да бъде то сдъвкано и изплюто без капка жал. Преди година например, спасих един човек от катастрофа. Пресичаше на червено, една кола се движеше с бясна скорост и щеше да отнесе, когато с риск за собствения си живот, се затичах и го бутнах на тротоара, падайки заедно с него. Човекът бе изключително любезен, благодари ми и каза, че ако имам нужда от нещо, непременно да му се обадя. Същия този човек ме срещна след месец в един мол и дори не ме позна. Казах му „Здравей, как си?”, а той само ме изгледа намръщено и продължи по пътя си. А пък един човек, който ми се пишеше приятел дълги години, веднъж ми поиска назаем голяма сума пари. Тъй като бях готов на всичко за него, с готовност му ги дадох. Разбира се, той не ми ги върна. По-късно разбрах, че имал дори и краткотрайна афера с Маргарита. Приятели, много ме заболя. Не мога да търпя вече и отношението на колегите в работата. Шефа постоянно се заяжда за нещо, постоянно ме човърка , даже за най-дребното. Според него, съм се държал зле с клиентите, а моето поведение спрямо тях винаги е било безупречно. Усмихвал съм се, дори когато са ме псували и съм бил любезен, защото знам, че това е само работа и не влагам нищо лично. Но той винаги изкарва мен виновен за всичко.

 Приятели....аз много обичам жена си, да. Все още. Все още след като тя дълги години ме тормозеше и по всякакъв начин ми показваше и казваше дори, че за нея аз съм едно нищо. При един от поредните ни скандали, знаете ли какво ми каза? Ще ви цитирам дословно, защото тези слова никога няма да забравя- „ Виж се само колко си смотан. Как въобще навремето съм се съгласила да изляза с теб, а още по-учудващото е как, за Бога, съм решила да се оженя за теб! Нито работата ти е работа, сигурно и циганите, които чистят тоалетни изкарват повече пари от теб. Защо го завърши това висше образование? И ти не знаеш! За да си мислиш, че си много умен, може би? Е, не си! Ако беше нямаше да се чудим как да свързваме двата края всеки месец. Уморих се да мисля за всичко. Писна ми все аз да решавам пробелмите, като че аз съм мъжа в къщата! Защо изобщо още живея с теб? И децата си дори не можеш да защитиш. Те ти се оплакаха, че някакви хулигани от по-горен клас са ги набили и взели джобните им, ти отиде да говориш с родителите им и се върна с насинено око. Захари, трябва да разбереш, че с някои хора не можеш да се опитваш с добро. Трябва да се биеш! А ти никога през живота си не си се бил. Тази твоя доброта и мекушавост са ужасни! Не можеш да си позволиш да си такъв, не и на тази земя. Светът е населен предимно от вълци, не можеш да бъдеш овца в него! Можеш, но ще бъдеш разкъсан и изяден! А аз те позна-

вам твърде добре. Ти няма да се промениш! Аз обаче не възнамерявам да прекарам остатъка от живота си с нищожество като теб!”

 Не мога и няма да забравя тези думи. Най- лошото е, че в по-мек вариант съм ги чувал и от предишните си приятелки. Май никой не ме разбира, а поради тази причина не ти и съчувствува. Понякога някои хора се държат добре с теб, само защото са възпитани. А аз усещам, че зад тази привидна доброта има безразличие. Приятели, уморих се да давам, уморих се да обичам и да не видя дори капка любов отнякъде. Когато бях млад си мислех, че света е светлина. Че тя изобилства навсякъде. И така ми се струваше, но.....човек почти винаги е наивен през юношеството. Затова се налага да се промени, така да се каже, да се нагоди към света, да си пасне с него. В противен случай ще страдаш много. Аз не можах, приятели. Все още съм изпълнен с любов, при все че света ясно ми показа, че няма място за такива като мен. Или пък...има. Ако я няма тази безкористна доброта, какво ще прави земята? Нима не се крепи тя тъкмо на хора като мен?

Може би. Но аз не мога повече да продължа така. Всеки човек има предел. За да оцелееш, особено когато си направен от блясък, имаш нужда от време на време  частичка от този блясък да ти се даде отдругаде. И перспективата да бъде все така занапред не е хубава. Бях на лекар скоро. Доктора ми каза, че съм здрав като бик и мога да живея още сто години, въпреки всичките ми ядове, тревоги и мъки. Именно това ме притеснява.

 Захари се наведе от стола и докосна с ръка плочките. Прокара ръка по тях, сякаш ги милваше. Заговори пак:

- Виждам у вас много любов. Виждам, че ми отвръщате със същото. За първи път през живота си, някой да ме обича. Затова сте ми приятели, истински приятели. И аз ви обичам. А, както е казал Господ Христос- „ Няма по-голяма любов от тая, да дадеш живота си за своите приятели”.

 Захари стана, отиде до чекмеджето и извади от там голям кухненски нож. Върна се на стола, седна и загледа пак плочките.

 - Готов съм да дам душата си за вас, приятели. А, както е известно, душата на човека е в неговата кръв...

 И допря ножа до едната си китка.

  Нямаше поп на погребението. Като чуха какво е станало, никой от близките му не пожела да отиде, за да го изпрати, с изключение на децата му, които не изпитваха нищо към този човечец в този момент. Просто се чудеха защо го е направил. За тях нямаше толкова глупава постъпка, а и егоистична. В този миг всички му се дразнеха и ядосваха за това, което бе извършил. Никой не помнеше доброто, което бе правил на толкова много хора. И никой не се бе интересувал от него самия, собствено от него, докато бе жив. Това, което остана след Захари, беше спомен за един глупав човек, който се самоуби. Скоро щеше да бъде напълно забравен. Щеше да потъне в мъглата на забвението, която обгръща всички хора, които са дарявали светлина на света.